— Дано да не бъде пролята кръв.
— Няма да има кръв — увери я Джо.
Тя се усмихна.
— Добре, на мен това ми стига.
Те поседяха известно време в мрака, без да говорят много-много. След това влязоха вътре, зарязвайки розовата луна, която продължаваше да се цъкли в спящия град.
Вече минаваше полунощ.
Кървища навсякъде
1.
В дванайсет и половина през нощта на двайсет и шести октомври Джулия влезе в къщата на Андрея. Беше отворила много внимателно вратата, за да не вдига шум. Предпазливостта ѝ обаче се оказа излишна — от портативното радио на Андрея звучаха „Стейпълс Систърс“.
Хорас изтича да я посрещне; поклащаше късата си опашка и се хилеше леко шантаво, както само коргитата умеят. Наведе се, разпервайки предните си лапи, а Джулия го почеса зад ушите — там, където той най-много обичаше.
Андрея седеше на кушетката и пиеше чай.
— Съжалявам за музиката — каза и намали звука. — Не можах да заспя.
— Къщата е твоя, мила — отговори Джулия. — А и като за Радиото на Исус това е доста добро.
Андрея се усмихна.
— От следобед пускат „по-свеж“ госпъл. Направо се родих. Как мина срещата ви?
— Добре. — Шамуей седна.
— Искаш ли да поговорим за нея?
— Не е хубаво да се тревожиш. Сега трябва да мислиш за здравето си. Знаеш ли какво? Изглеждаш малко по-добре.
Това бе истина. Другата жена все още беше бледа и слаба, но кръговете под очите ѝ бяха избледнели, а и в самите ѝ очи вече имаше блясък.
— Благодаря ти.
— Хорас държа ли се добре?
— Много беше послушен. Играхме си с топка, а после поспахме малко и двамата. Сигурно затова изглеждам по-добре. Сънят винаги се отразява положително на момичетата.
— А гърбът ти?
Андрея се усмихна. Усмивката ѝ беше малко тъжна, сякаш не вярваше, че болката някога ще изчезне.
— Не е зле гърбът ми. Почти нищо не усещам дори когато се наведа. Знаеш ли какво си мисля?
Джулия поклати глава.
— Мисля, че тялото и разумът си сътрудничат по отношение на наркотиците. Ако мозъкът иска наркотици, тялото помага. То казва: „Не се тревожи, не се чувствай виновен, всичко е наред, наистина ме боли.“ Не говоря за хипохондрия, нещата не са толкова прости. Просто… — Тя млъкна, погледът ѝ се зарея в пространството. Сякаш се беше пренесла на друго място.
Джулия се зачуди къде точно.
Тя се върна след малко.
— Човешката природа може да бъде разрушителна. Кажи ми, не прилича ли градът на тяло?
— Прилича — отговори незабавно Джулия.
— А не може ли той да каже, че го боли само и само мозъкът да получи наркотика, за който копнее.
Джулия се позамисли, след това кимна.
— Може.
— В настоящия момент Големия Джим Рени е мозъкът на града, нали така?
— Да, мила. Така е.
Андрея седна на кушетката и сведе леко глава. След това изключи малкото радио и отново се изправи на крака.
— Смятам да си лягам. Този път ще успея да заспя, да знаеш.
— Чудесно — каза Джулия, а след това по някаква неясна за нея причина попита: — Андрея, случило ли се е нещо, докато ме нямаше?
Другата жена изглеждаше изненадана.
— Ами да. С Хорас си играхме с топката. — Без дори да трепне от болка, тя се наведе — движение, което само допреди седмица твърдеше, че не може да направи — и протегна ръка. Хорас се приближи и се остави да бъде погален по главата. — Много е добър в донасянето на предмети.
2.
Когато се качи в стаята си, Андрея седна на леглото и започна отново да чете файла „Вейдър“. Този път четеше по-бавно. Малко преди два часа тя сложи листовете в кафявия плик, после прибра плика в чекмеджето на масичката. На същото място се намираше и трийсет и осемкалибровият пистолет, който брат ѝ Дъглас ѝ беше подарил преди две години по случай рождения ѝ ден. Тогава се беше втрещила, но Дъги ѝ беше заявил категорично, че жена, която живее сама, трябва да има с какво да се защитава.
Тя извади оръжието и дръпна барабана. Камерата, която щеше да се озове пред ударника, когато спусъкът бъде натиснат за първи път, беше празна (така и трябваше да бъде, според инструкциите на Туич). Другите пет бяха пълни. На горния рафт в шкафа имаше още патрони, но те не ѝ трябваха, защото онези нямаше да ѝ дадат възможност да презареди. Ченгетата му щяха да я застрелят веднага.
А и ако не можеше да убие Рени с пет патрона, не заслужаваше да живее.