Той осъзна, че може да вярва на двама. На децата, които с Франк бяха намерили край езерото. Алис и Ейдън Епълтън. Спомни уплашените им очи, спомни си как момиченцето се сгуши в него, когато го вдигна от земята. Той го беше уверил, че никой няма да му стори зло, а то беше попитало:
— Обещаваш ли?
Младши беше отговорил утвърдително. Беше се почувствал добре от това, че е дал обещание. Освен това му беше приятно да държи доверчивото същество в ръцете си.
Внезапно взе решение. Щеше да убие Дейл Барбара. Щеше да убие и всички, които му се изпречеха на пътя. След това щеше да убие и баща си (от дълго време мечтаеше да направи това, въпреки че досега никога не го беше признавал пред себе си).
След като свършеше тази работа, щеше да открие Ейдън и Алис. Ако някой се опиташе да му попречи, щеше да го убие. Щеше да закара децата на Честър Понд и щеше да се грижи там за тях. Щеше да спази обещанието, което беше дал на Алис. Така нямаше да умре. Господ нямаше да позволи той да умре от отравяне с талий, защото децата се нуждаеха от грижи.
Сега Анджи Маккейн и Дуди Сандърс крачеха важно по паркинга; носеха къси полички и фланелки с емблемата на „Дивите котки“. Те го видяха и започнаха да въртят задниците си и да вдигат полите си. Лицата им бяха сивкави, погрознели от разложението. Момичетата пееха:
— Вратата на килера отвори! Влез и ни изчукай ти! Хайде нашите!
Младши затвори очи. После ги отвори. Приятелките му ги нямаше. Още една халюцинация, като вълка. Момичетата в поза 69 май бяха истински обаче.
„Може и да не закарам децата на езерото. Много е далече от града. Може да ги закарам в килера на Маккейн. Той е близо и в него има много храна. А освен това там е тъмно.“
— Ще се погрижа за вас, деца — каза Младши. — Ще ви пазя. Щом Барби умре, цялата конспиративна мрежа ще се разпадне.
Малко по-късно той опря челото си в стъклото и също заспа.
4.
Макар че задникът ѝ беше само натъртен, Хенриета Клавард изпитваше силна болка (тя беше разбрала, че когато си на осемдесет и четири години, всичко, което не е наред с теб, боли ужасно) и затова в първия момент си помисли, че причината да се събуди толкова рано е точно в задника ѝ. Само че тиленолът, който бе изпила в три сутринта, като че ли още действаше. А и „пръстенът“ против хемороиди на покойния ѝ съпруг също бе помогнал доста. „Не, нещо друго ме е събудило“ — каза си, а малко след това разбра какво е то.
Бъди — ирландският сетер на семейство Фрийман — виеше. Бъди никога не виеше. Той беше най-кроткото куче на Бетъл Стрийт — къса уличка, намираща се точно зад „Катрин Ръсел“. Освен това генераторът на Фрийманови беше спрял. Хенриета си помисли, че е възможно да се е събудила заради него, а не заради кучето. Тъкмо той ѝ беше помогнал да заспи миналата нощ. Генераторът на Фрийманови не беше от шумните, които бълват синкав дим във въздуха; неговото тихо равномерно пърпорене действаше успокоително. Хенриета предполагаше, че той е скъп, но Фрийманови можеха да си позволят скъпи вещи. Уил беше местният представител на „Тойота“ — нещо, за което Големия Джим Рени му завиждаше, — и въпреки че напоследък търговията с коли не вървеше, той нямаше проблеми. Миналата година той и Луис бяха направили сериозен ремонт на къщата.
Но този вой. Кучето като че ли изпитваше болка. А добри хора като Фрийманови незабавно биха взели мерки… така че защо…
Хенриета стана от леглото (изпъшка леко, когато задникът ѝ излезе от дупката на подложката от стироформ) и отиде до прозореца. Видя съвсем ясно къщата на Фрийманови, въпреки че утринната светлината беше сивкава и мътна, а не остра и чиста, както е нормално за това време на годината. Бъди виеше, но никой не му обръщаше внимание — Хенриета не забелязваше никакво движение. Къщата тънеше в мрак, не бяха запалили дори газова лампа. Тя си помисли, че са заминали нанякъде, но после мерна двете им коли, които бяха паркирани отпред на алеята. А и къде можеха да отидат?
Бъди продължаваше да вие.
Старицата облече пеньоара си, нахлузи чехли и излезе отвън. Докато вървеше по тротоара, до нея спря кола. Беше Дъглас Туичъл, който очевидно отиваше в болницата. Очите му бяха подпухнали; държеше пластмасова чаша с кафе, на която беше щамповано логото на „Дивата роза“.
— Добре ли сте, госпожо Клавард? — попита той и излезе от колата.
— Да, но нещо не е наред у Фрийманови. Чуваш ли това?
— Да.
— И те би трябвало да чуват. Колите им са тук, тогава защо не са го накарали да спре?
— Ще отида да погледна. — Туич отпи от кафето си, после го остави върху капака на колата. — Вие стойте тук.