— Откъде да знам, че казвате истината?
Той слуша още известно време, после рязко прекъсна разговора. Смръщи вежди, докато обмисляше чутото. След това вдигна глава и попита Рандолф:
— Имаме ли Гайгеров брояч? В противорадиационното укритие може би?
— Ами не знам. Ал Тимънс може би знае обаче.
— Намери го и му кажи да провери!
— Важно ли е? — попита Рандолф, а в същото време Картър възкликна:
— Радиация ли, шефе?
— Няма причини за тревога — отговори Големия Джим. — Младши би казал, че той се опитва да ме шашне. Сигурно е така. Я провери все пак дали имаме Гайгеров брояч. Ако имаме и той все още работи, донеси ми го.
— Добре — отвърна Питър, който изглеждаше доста уплашен.
Големия Джим вече съжаляваше, че е отговорил на повикването. И че им е казал. Сиърлс сигурно щеше да се раздрънка, щяха да тръгнат слухове. По дяволите, Рандолф също беше от приказливите. Вероятно нямаше никакъв проблем, онова нещастно офицерче просто се опитваше да развали хубавия ден. Най-важния ден в живота му може би.
За разлика от тях Фреди Дентън продължаваше да мъчи гладкото си мозъче с темата за пропана.
— Кога искате да нападнем радиостанцията, господин Рени?
Големия Джим си припомни програмата на свиждането, след това се усмихна. Искрено този път. Мазните му устни потрепнаха и се отдръпнаха назад, разкривайки два реда дребни зъби.
— Дванайсет часа. Всички ще са се събрали край шосе 119, така че градът ще е пуст. Атакувайте онези нещастници по пладне и спасете нашия пропан. Искам да сте като каубоите в старите уестърни.
6.
В единайсет и петнайсет в четвъртък сутринта микробусът на „Дивата роза“ се движеше на юг по шосе 119. На другия ден магистралата щеше да се задръсти с коли и да засмърди на изгорели газове, но днес изглеждаше зловещо пуста. Зад волана беше самата Роуз. Ърни Калвърт седеше на дясната седалка, а Нори се беше наместила помежду им върху кожуха на двигателя. Тя стискаше скейтборда си, който беше облепен с лепенки на отдавна несъществуващи пънк групи като „Сталаг 17“ и „Дъ Дед Милкмън“.
— Ама много гадно мирише въздухът — каза момичето.
— Това е Престил, мила — отвърна Роуз. — На мястото, където се влива в Мотън, се е превърнала в смрадливо тресавище. — Знаеше, че проблемът не е само в умиращата река, но си затрая. Налагаше се да дишат, така че нямаше смисъл да се тревожат какво влиза в белите им дробове. — Поговори ли с майка си?
— Да — отговори мрачно Нори. — Ще дойде, но идеята изобщо не ѝ допада.
— Ще донесе ли зеленчуците, които са ѝ останали?
— Да, ще ги сложи в багажника на колата. — Тя пропусна да спомене, че Джоани Калвърт смята да натовари първо пиячката си (за нея храната не беше от първостепенно значение). — Роуз, ами радиацията? Не можем да покрием с оловни листове всички коли, които ще отидат там горе.
— Смятам, че тези, които минат веднъж или два пъти, няма да имат здравословни проблеми. — Тя беше стигнала до този извод, преравяйки интернет. Беше открила също така, че безопасността зависи от силата на лъчите, но не виждаше смисъл да тревожи съмишлениците си за неща, които нямаше как да бъдат контролирани. — Важното е хората да не се излагат на облъчване продължително време… а и Джо каза, че поясът е сравнително тесен.
— Майката на Джоуи не иска да идва — каза Нори.
Роуз въздъхна. Знаеше това. Разбираше, че свиждането има и своите отрицателни страни. Да, чрез него можеха да прикрият оттеглянето си, но, от друга страна, онези, които имаха роднини оттатък Купола, копнееха да се видят с тях. „Може пък Макклачи да не спечели от лотарията“ — помисли си тя.
Отпред се появи паркингът, на който Джим Рени държеше колите за продан. Табелата над входа гласеше: „ЩЕ ИЗПИТАТЕ ПРИЯТНО ЧУВСТВО ОТ ТЪРГОВСКОТО ИЗКУСТВО НА ДЖИМ. ПРЕДОСТАВЯМЕ И КРЕДИТИ.“
— Нали помниш… — започна Ърни.
— Да — отговори Роуз. — Ако има някой, обръщам и се връщам в града.
Всички паркоместа за служители бяха празни, а в шоурума не се виждаше жива душа. На бялото пластмасово табло на входа пишеше: „Затворено до второ нареждане“. Роуз даде газ и отпраши към задната част на паркинга. Там имаше няколко редици коли и камиони, на чиито стъкла бяха написани не само цените, но и лозунги от рода на: „Прекрасна цена“, „Чиста като сълза“, „Хей, погледни ме само“ (о-тата бяха преправени на секси очи с дълги мигли). Това бяха старите работни кранти в конюшнята на Големия Джим (различаваха се доста от чистокръвни жребци от Детройт и Германия, които бяха паркирани отпред). В дъното на парцела, точно до телената мрежа, зад която се виждаха отрупани с боклуци храсталаци, бяха наредени микробусите на телефонната компания. Повечето все още се кипреха с логото AT&T.