След като покри задните прозорци на откраднатия микробус с оловни листове (беше ги прикрепил с помощта на тиксо), Ърни избърса челото си и каза:
— Много е рисковано, Бърпи. Според плана трябва да заведем хората до овощната градина на Маккой.
Бърпи сви рамене и започна да товари кашоните с провизии. Нареждаше ги до стените на микробуса, за да има място за пътниците. Петното пот, което се беше появило на гърба на ризата му, бавно се разрастваше.
— Да се надяваме, че онази среща ще ни прикрие и че всичко ще мине гладко. Нямаме избор.
— Джулия и госпожа Макклачи ще покрият ли с олово прозорците на колите си? — попита Нори.
— Да. Този следобед. Аз ще им помогна. Ще се наложи да оставят колите зад магазина. Не може да ги карат из града в такъв вид — хората ще започнат да задават въпроси.
— Ами ескалейда ти? — попита Ърни. — Останалите провизии ще се съберат в него без проблеми. Жена ти би могла да…
— Миша няма да дойде — отговори Роми. — Не иска да се забърква в тази работа. Молих я, само дето не паднах на колене пред нея, но думите ми влизаха в едното ѝ ухо и излизаха от другото. Сигурно подсъзнателно съм очаквал да стане така, защото не ѝ разказвах за плановете ни. Все пак знае някои неща и ще загази, ако Рени я спипа. Тя обаче не разбира това.
— Защо не разбира? — попита Нори и отвори широко очи. Усети, че въпросът ѝ е неуместен чак когато видя намръщената физиономия на дядо си.
— Защото е твърдоглава, милата ми тя. Казах ѝ, че може да ѝ сторят нещо лошо, а тя ми отговори: „Нека пробват.“ Такава си е моята Миша. По дяволите! Ако ми се удаде случай по-късно, ще отида при нея. Дотогава може да си е променила мнението. Жените са непостоянни. Хайде, да сложим вътре още няколко кашона. И не затрупвай пушките, Ърни. Може да ни потрябват.
— Не мога да повярвам, че замесих и теб, момичето ми — каза Ърни.
— Всичко е наред, дядо. Предпочитам да съм в кюпа. Този път тя казваше истината.
9.
Бам. Тишина.
Бам. Тишина.
Бам. Тишина.
Оли Динсмор седеше по турски на метър и половина от Купола. В старата му бойскаутска раница, която лежеше до него, имаше камъни; беше ги събрал в предния двор. Толкова беше натъпкал раницата, че едва я беше довлякъл дотук — през цялото време си мислеше, че брезентовото дъно ще се разпори и амунициите ще се разпилеят. Нищо такова обаче не се случи. Той си избра друг камък — хубав и объл, изгладен от някой древен ледник — и го хвърли през рамо към Купола. Камъкът се удари в невидимата преграда и отскочи. Той го вдигна от земята и отново го хвърли.
Бам. Тишина.
Оли си помисли: „Купола си знае неговото. Сигурно затова брат ми и майка ми са мъртви, но пък амунициите ще ми стигнат за цял ден.“
„Каменни бумеранги“ — помисли си и се усмихна. Усмивката, въпреки че беше искрена, му придаваше ужасяващ вид, защото лицето му беше твърде изпито. Той не се хранеше добре напоследък, а и не смяташе, че апетитът му скоро ще се върне. Това да чуеш изстрел и да видиш майка си легнала до кухненската маса с отметната нагоре пола, под която се виждат долните ѝ гащи, и с огромна дупка в главата не се отразява добре на апетита.
Бам. Тишина.
От другата страна на Купола кипяха приготовления; вече бе изникнал цял палатков лагер. Джипове и камиони щъкаха насам-натам; стотици войници се щураха наоколо, подгонени от заповедите и ругатните на началниците си.
В момента вдигаха три дълги палатки, пред които имаше табели: „Пункт за гости 1“, „Пункт за гости 2“, „Пункт за първа помощ“. Пред друга още по-дълга палатка имаше табела, на която пишеше: „Леки закуски“. Малко след като Оли седна на земята и започна да замеря с камъни Купола, пристигнаха два камиона, натоварени с химически тоалетни. Сега боядисаните в жизнерадостен син цвят кенефни кабинки бяха наредени на земята — на благоприлично разстояние от мястото, на което разделените от Купола роднини щяха да разговарят помежду си.
Нещото, което беше изтекло от главата на майка му, приличаше на плесенясало сладко от ягоди. Оли не можеше да разбере защо се бе самоубила по този начин и защо бе избрала това място. Защо в стаята, където обикновено се хранеха? Не е била на себе си и не си е давала сметка, че има и друг син, който някога пак ще яде (ако не умре от глад преди това), но който никога няма да забрави ужасната пихтия, пръсната на пода?
„Да. Не си е давала сметка. Защото Рори беше нейният любимец, нейното слънчице. Тя се сещаше, че съществувам, когато забравех да нахраня кравите или да почистя отделенията им, докато са на паша. Или когато в бележника ми «цъфнеше» двойка. Защото той получаваше само шестици.“