Джулия погледна часовника си. Беше шест без петнайсет.
— Не е ли твърде рано?
— Предполагам, че Ал ще отвори вратите в шест часа. Искам да седна на хубаво място.
— Ти си градски съветник, трябва да си на сцената — каза Джулия.
— Не, не смятам така. — Андрея отново премести чантата в другата си ръка. Плетивото наистина беше вътре, както и файлът „Вейдър“, и пистолетът, който брат ѝ Туич ѝ беше дал, за да има с какво да се защитава. Тя си помисли, че оръжието ще послужи за друго — за защита на града. Градът прилича на човешко тяло, но има едно предимство пред него — при нужда мозъкът му може да бъде подменен с друг. „Възможно е дори да не се наложи да убивам. Дано да не се наложи.“
Джулия я гледаше озадачено. Андрея осъзна, че се е отнесла.
— Тази вечер ще седна при обикновените хора. Когато му дойде времето, ще кажа каквото имам да казвам. Така ще направя, вярвай ми.
14.
Андрея се оказа права, че Ал Тимънс ще отвори вратите в шест. По това време главната улица, която беше почти пуста през деня, се изпълваше с граждани, отиващи в общината. Повечето слизаха по Таун Комън Хил на малки групички. Откъм Ийстчестър и Нортчестър започваха да прииждат претъпкани коли. Тази вечер като че ли никой не искаше да остава сам.
Тя беше дошла рано, в залата все още имаше доста свободни места. Седна на третия ред, до пътеката. Точно пред нея, на втория ред, бяха Каролин Стърджис и Ейдън и Алис Епълтън. Децата бяха ококорили очи от любопитство. Малкото момченце стискаше бисквитка.
Линда Евърет също беше дошла рано. Андрея беше научила от Джулия, че съпругът и Ръсти е арестуван по някакво измислено обвинение, и предполагаше, че сега тя се чувства ужасно. Бившата полицайка обаче криеше мъката си доста успешно — беше си сложила тежък грим и носеше красива рокля с големи джобове. Имайки предвид собственото си неразположение (устата ѝ беше пресъхнала, болеше я главата, а стомахът я свиваше), Андрея изпита уважение към куража ѝ.
— Ела седни при мен, Линда — каза и потупа с длан съседната седалка. — Как е Ръсти?
— Не зная — отговори Линда, после мина покрай Андрея и седна. Чу се изтракване, явно в единия от странните ѝ джобове имаше нещо. — Не ми разрешават да го видя.
— Всичко ще се оправи — каза Андрея.
— Да — отвърна мрачно Линда. — Ще се оправи. — Тя се наведе. — Здравейте деца, как се казвате?
— Това е Ейдън, а това е… — започна Каро.
— Аз съм Алис. — Момиченцето вдигна ръката си като малка принцеса. Ейдън и мен… аз и Ейдън… сме купсирчета. Това означава куполни сирачета. Търстън го измисли. Той може да прави фокуси. Като например да вади монети от ухото си.
— Е, май сте имали късмет. — Линда се усмихна, въпреки че изобщо не ѝ беше до усмивки. Никога преди не се бе чувствала толкова нервна. Всъщност „нервна“ беше твърде слаба дума. Тя беше изплашена до смърт.
15.
В шест и трийсет паркингът зад общината се напълни. След това хората започнаха да паркират колите си по главната, по Уест Стрийт и по Ийст Стрийт. В седем без петнайсет дори паркингите пред пощата и пожарната служба се препълниха. Почти всички места в залата вече бяха заети.
Големия Джим беше успял да предвиди, че ще се стекат много хора и Ал Тимънс и няколко от новите полицаи бяха донесли пейки от залата на Американския легион, разполагайки ги отпред на моравата.
На някои от тях пишеше: „Подкрепяйте нашите войници“, а на други: „Играйте още бинго!“ От двете страни на входната врата бяха поставени големи високоговорители.
Със задачата по опазването на реда бяха ангажирани повечето от градските полицаи, както и всички ветерани от полицията, с изключение на един. Когато закъснелите започнаха да се оплакват, че се налага да седят отвън (или да стоят — и пейките вече бяха заети), началник Рандолф им заяви, че е трябвало да дойдат по-рано: който дреме, губи. После добави, че вечерта е топла и приятна и че по-късно ще изгрее голяма розова луна.
— Приятна, стига да я нямаше тази миризма — каза Джо Боксър. Зъболекарят беше кисел след спречкването в болницата. — Надявам се, че ще се чува добре през тези неща. — Посочи говорителите.
— Ще се чува добре — увери го Рандолф. — Взехме ги от „Дипърс“. Томи Андерсън казва, че са страхотни. Самият той ги монтира. Ще осигурят хубав звук, все едно си на кино, само дето няма да има картина.
— Ще осигурят те, грънци — измърмори Джо Боксър, после кръстоса крака и подръпна нервно ръбовете на панталоните си.
Младши се беше скрил в Моста на мира и наблюдаваше случващото се през една цепнатина в стената. Беше изумен от гледката — за пръв път виждаше почти всички местни хора на едно и също място по едно и също време. Беше доволен, че са изкарали говорители отвън. Щеше да чува всичко от скривалището си. А когато баща му се разгорещеше, той щеше да задейства плана си.