Бог да им е на помощ на онези, които се изпречеха на пътя му.
При все че здрачът се сгъстяваше, нямаше как да сбърка едрата фигура на баща си. Освен това тази вечер залата беше много добре осветена и лъчите, които минаваха през един от прозорците, очертаваха правоъгълник в края на претъпкания паркинг, точно там, където стоеше Големия Джим. Картър Тибодо беше до него.
Рени не усещаше, че го наблюдава някой, по-скоро усещаше, че всички го наблюдават, което на практика е едно и също. Погледна часовника си и видя, че минава седем. Политическият му нюх, развиван в течение на дълги години, му подсказваше, че всяка една важна среща трябва винаги да започва с десет минути закъснение. Което означаваше, че вече трябваше да тръгва по алеята. Носеше написаната реч в папка, но едва ли щеше да има нужда от подсещания, щом се развихреше. Знаеше какво трябва да каже. Имаше чувството, че миналата нощ е държал тази реч в съня си, и то неведнъж, а няколко пъти, като всеки следващ път се получаваше по-добре. Смушка Картър с лакът.
— Дойде време за шоуто.
— Добре. — Картър притича да доведе Рандолф, който стоеше на стълбите пред залата. (Големия Джим си помисли: „Вероятно смята, че прилича на Юлий Цезар“).
— Влизаме през страничния вход — каза Рени и погледна пак часовника си. — След пет, не, четири минути. Ти ще водиш, Питър, аз ще те следвам. Картър, ти ще вървиш зад мен. Отиваме право на сцената, ясно? Вървете уверено, да не вземете да се сгърбите. Ще ни посрещнат с аплодисменти. Стоите мирно, докато не утихнат. След това сядате. Питър, ти ще бъдеш от лявата ми страна, Картър — отдясно. Аз ще пристъпя към подиума. Първо ще се помолим, после всички ще станат да изпеят националния химн. Аз ще нахвърлям набързо дневния ред. Те ще го гласуват без възражения. Ясно?
— Нервен съм като бълхясал чакал — сподели Рандолф.
— Спокойно. Всичко ще мине добре.
Тук вече той определено грешеше.
16.
Докато Големия Джим вървеше с антуража си към страничния вход на залата, Роуз паркираше ресторантския микробус пред къщата на Макклачи. Следваше я шевролет седан, управляван от Джоани Калвърт.
Клеър излезе от къщата. В едната си ръка държеше куфар, а в другата — брезентова торба, пълна със зеленчуци. Джо и Вени Дрейк също носеха куфари (Вени беше напълнил своя най-вече с дрехи, взети от скрина на Джо). Вени носеше и брезентова торба, натъпкана с провизии. Откъм основата на хълма долетя шум от бурни ръкопляскания.
— Бързо — каза Роуз. — Те започват. Време е да се измъкваме. — Лиза Джеймисън беше при нея. Тя плъзна назад вратата на микробуса и започна да подрежда багажа.
— Има ли оловни листове, с които да покрием прозорците? — попита Джо Роуз.
— Да, има и допълнителни парчета за колата на Джоани. Когато стигнем до опасното място, ще покрием прозорците. Подай ми този куфар!
— Това си е чисто безумие, да знаете — каза Джоани Калвърт, после излезе от колата си и отиде до микробуса, вървейки по сравнително права линия. Това наведе Роуз на мисълта, че тя се е подсилила с едно, най-много с две питиета. Чудесно.
— Вероятно си права — отговори Роуз. — Готова ли си?
Джоани въздъхна и обгърна с ръка кльощавите рамене на дъщеря си.
— За какво? За бедите, които ще ни връхлетят? Защо пък не? Колко време ще стоим там горе?
— Не знам — отвърна Роуз.
Джоани отново въздъхна.
— Е, поне е топло.
Джо попита Нори:
— Къде е дядо ти?
— При Джаки и господин Бърпи, в микробуса, който откраднахме от автокъщата на Рени. Ще чака отвън, докато те освобождават Ръсти и господин Барбара. — Опита да му се усмихне, но лицето ѝ просто се изкриви в ужасена гримаса. — Той ще кара.
— Дъртите глупаци са най-страшни — подметна Джоани Калвърт. На Роуз ѝ се прииска да ѝ удари плесница, а когато хвърли поглед към Лиза, разбра, че и на нея ѝ се е приискало същото. Само че сега не му беше времето за спорове, още пък по-малко за шамари.
„Или сме едно цяло, или не сме“ — помисли си Роуз.
— Ами Джулия? — попита Клеър.
— Тя ще дойде с Пайпър. И с кучето.
Откъм центъра на града долиташе усиленото от високоговорителите пеене (хората, които седяха отвън на пейките, също припяваха) на „Обединения хор на Честърс Мил“, който изпълняваше химна.
— Да тръгваме — каза Роуз. — Аз ще водя.