Анди се зачуди дали да изтъкне, че вече бяха изразходвали голямо количество от запасите на града за производството на амфетамините, обаче в крайна сметка се отказа. Знаеше какъв щеше да е отговорът на Големия Джим: „Откъде да знаем какво ще се случи?“
Да, наистина нямаше откъде да знаят. Кой на тяхно място би предположил, че всички необходими ресурси изведнъж ще намалеят драстично? Когато градиш планове, мислиш мащабно и действаш с размах. Това бе американският начин. Дефицитът и оскъдицата са обида за съзнанието и духа.
— Не си единственият, който ненавижда купонната система — отбеляза Сандърс.
— Затова имаме нужда от полицията. Знам, че всички тъжим за клетия Хауи Пъркинс, но той вече се е възнесъл при Исус, а ние си имаме Питър Рандолф. Който, като се има предвид сегашната ситуация, ще бъде по-полезен на града. Защото умее да слуша. — Рени изпъна показалец към Анди. — Жителите на градче като нашето — всъщност това се отнася за всички хора — са като деца, когато става дума за личната им изгода. Колко пъти съм казвал това?
— Стотици — въздъхна Сандърс.
— А как трябва да се отнасяш с децата?
— Да ги караш да си изядат зеленчуците, ако искат да получат десерт.
— Именно! И да не щадиш пръчката… Когато се налага, разбира се.
— Това ми напомни за нещо — присети се Анди. — На парцела на Динсмор разговарях със Сами Буши, една от приятелките на Дуди. Та тя ми каза, че полицаите се държали малко грубичко. Всъщност доста. Можем да поговорим с шерифа Рандолф за това…
Джим се намръщи.
— А ти какво очакваш, друже? Да пипат с кадифени ръкавици? Та там за едната бройка щяха да избухнат безредици… Представяш ли си — бунт в Честърс Мил!
— Прав си, това е просто…
— Знам я тая Буши. Познавам цялото й семейство. Наркомани, крадци на коли, мошеници и измекяри, които все се чудят как да преметнат данъчните… Имахме си съвсем точно определение за тях — „бяла измет“, преди да го заклеймят, че не било политически коректно. Това са хората, които трябва да държим под око в момента. Точно тези. Защото при първа възможност те ще съсипят нашия град. Това ли искаш?
— Не, естествено…
Големия Джим се бе развихрил и изобщо не го чу.
— Всеки град си има своите мравки (което е хубаво) и своите щурци (което не е чак толкова хубаво). Ние обаче нямаме проблеми да живеем с тях, понеже ги разбираме и можем да ги караме да правят онова, което е най-добро за тях… като ги понатупваме от време на време. Ала всеки град си има още и скакалци, като описаните в Библията, които опустошават реколтата, и точно от тази порода са семейство Буши. С тях нямаме друг избор, освен да стоварим чука на справедливостта отгоре им. Навярно това не ти харесва — на мен също не ми харесва, ала докато сегашната ситуация не приключи, личната свобода отива в кошчето. Ние също ще се пожертваме, не съм ли прав? Няма ли да замразим малкото си бизнесче?
Сандърс не искаше да изтъква, че всъщност едва ли имат голям избор, след като така или иначе няма начин да изпратят стоката извън града, ето защо кимна утвърдително. Не искаше да продължават да обсъждат тази тема, а и се притесняваше от предстоящото събрание, което можеше да се проточи до полунощ. Единственото, което искаше, бе да се прибере в пустия си дом и да пийне нещо твърдо, след което да си легне и да се отдаде на мисли за Клоди, плачейки в леглото.
— Най-важното сега е да запазим реда и спокойствието в града, друже. А това означава съблюдаване на законите и полицейски надзор. Надзор над другите, защото ние не сме скакалци. Ние сме мравки. Мравки-войници.
Големия Джим се замисли. Когато заговори отново, тонът му вече бе делови.
— Замислих се за решението ни да оставим „Фуд Сити“ да продължи да функционира по досегашния начин. Не казвам, че трябва да го затворим — поне засега не се налага, ала предлагам следващите два-три дни да го държим под око. Като зорки ястреби, ха-ха! Това важи и за бензиностанцията. Мисля си, че идеята е доста добра… особено ако смятаме да експроприираме някои от по-нетрайните храни за нуждите на персонала ни…
Той замлъкна и хвърли бърз поглед към стълбището на градския съвет. Не можеше да повярва на видяното, ето защо вдигна длан, за да заслони очи от ослепителния залез. Бренда Пъркинс и онзи проклет трън в задника Дейл Барбара. Между тях бе седнала Андрея Гринъл, другият градски съветник, и разговаряше оживено с вдовицата на шериф Пъркинс. Тримата си подаваха нещо — някакви листове.