Барби внезапно си даде сметка, че както Гринъл, така и Сандърс изглеждат смъртно уплашени. И не от Купола; точно в този миг източникът на страха им беше не нещо друго, а самият Рени. „Ето че става още по-зле“ — помисли си той.
— Мисля, че няма да е зле да ни отделиш малко време, Джеймс — каза Бренда с меден глас. — Предполагам, разбираш, че ако тази работа не беше толкова важна, в момента щях да съм си у дома и да оплаквам съпруга си.
Големия Джим бе толкова изненадан, че буквално онемя. Хората на улицата, които наблюдаваха залеза, в момента бяха насочили вниманието си към импровизираната среща пред съвета. И вероятно тя издигаше Барби в очите им, понеже нехранимайкото седеше в непосредствена близост до градския съветник Андрея Гринъл и вдовицата на наскоро починалия шериф. И на всичкото отгоре си предаваха един на друг някакви тайнствени бумаги, сякаш бяха получили писмо от самия папа римски. Чия ли бе идеята за подобно представление? На Пъркинсовата вдовица, разбира се. Андрея не беше толкова умна. Нито пък толкова дръзка, че да му се противопостави публично по такъв начин.
— Е, мисля, че май ще можем да ви отделим няколко минути. Нали, Анди?
— Аха — кимна Сандърс. — На ваше разположение сме, госпожо Пъркинс. Толкова съжалявам за Дюк.
— И аз съжалявам за съпругата ви — отвърна тя.
Погледите им се срещнаха. Моментът бе тъй трогателен, че Големия Джим побесня. Идеше му да си оскубе косата от яд. Знаеше, че не бива да позволява на подобни чувства да го обхващат — не бе полезно за кръвното му, а всяко нещо, което не беше полезно за кръвното му, бе вредно за сърцето му, — обаче понякога му беше адски трудно да се контролира. Особено когато току-що си получил бележка от човек, който знаеше твърде много и сега вярваше, че Господ го е избрал да изрази волята Му пред целия град. И ако Рени беше прав за онова, което ставаше в главата на пастора, сега си прахосваха ценното време за някакви маловажни (в сравнение с проблема „Когинс“) глупости.
Ами ако не бяха толкова маловажни? Бренда Пъркинс никога не го беше харесвала, а ето че сега бе овдовялата съпруга на човек, когото целият град смяташе — макар и без никакви основания — за герой. Ето защо първото, което трябваше да стори, бе да…
— Да влезем вътре — предложи той. — Ще го обсъдим в конферентната зала. — Очите му се стрелнаха към Барби. — Вие също ли сте част от това, господин Барбара? Защото, убийте ме, но не мога да си представя как…
— Навярно това ще ви помогне — каза младият мъж и му подаде листовете, които си бяха предавали от ръка на ръка. — Преди време служех в армията. Бях лейтенант. Изглежда, че срокът на военната ми служба е бил удължен. И са ме повишили в чин.
Рени пое бумагите, хващайки ги само с два пръста, сякаш щяха да го опарят. Посланието изглеждаше доста по-елегантно от мърлявата бележка, която Ричи Килиън му беше връчил, и имаше доста по-престижен адресант. Най-горе пишеше единствено: „ОТ БЕЛИЯ ДОМ“. Носеше днешна дата.
Големия Джим опипа хартията и между гъстите му вежди се появи дълбока вертикална бръчка.
— Това не е от канцеларията на президентството — измърмори той.
„Естествено, че е, тъпако — искаше да му отвърне Барби, ала устоя на изкушението. — Бе доставено преди час от служител на елфическия отряд на «Федерал Експрес». Пъргавият дребосък успя да се телепортира през Купола без никакви трудности.“
— Прав сте, не е — каза Барби, като се стараеше да звучи възможно най-дружелюбно. — Пристигна по интернет като PDF-документ. Госпожица Шамуей го разпечата на принтера си.
Джулия Шамуей. Друг трън в петата му.
— Прочети го, Джеймс — настоя тихо Бренда. — Важно е.
И Големия Джим го прочете.
4.
Бени Дрейк, Нори Калвърт и Плашилото Джо Макклачи стояха пред редакцията на „Демократ“. Всеки си носеше фенерче. Бени и Джо държаха техните, а това на Нори бе пъхнато в големия преден джоб на анорака й. И тримата се бяха загледали в кметството, където няколко души (в това число председателят на градския съвет, двамата му съветници и готвачът от „Дивата роза“) оживено обсъждаха нещо.
— Чудя се за какво ли си говорят — подхвърли Нори.
— Глупости за възрастни — изсумтя Бени с пълна липса на интерес и похлопа на вратата на редакцията. Никой не отговори. Тогава Джо застана до приятеля си и натисна дръжката. Не беше заключено. Момчето веднага разбра защо госпожица Шамуей не ги бе чула; копирната машина работеше под пълна пара, а тя говореше със спортния репортер на вестника и мъжа, който бе правил снимки на Динсморовата поляна.