— Ще дойдеш ли с мен в редакцията? Ще гледаш по телевизията обръщението на президента, докато аз сглобявам вестника. Извънредният брой ще е безкрайно постен. Една статия, половин дузина снимки за местна консумация, никаква рекламна листовка за сезонната разпродажба в магазина на Бърпи.
Той се замисли. На следващия ден му предстоеше много работа — не само да готви, ами и да задава въпроси. Пак щеше да се занимава с онова, което правеше в армията. От друга страна, ако се върнеше в жилището си над дрогерията, щеше ли да заспи?
— Добре — кимна. — Може би не трябва да ти го казвам, но съм отличен асистент. И правя убийствено кафе.
— Господине, току-що получи временно назначение. — Тя отмести от волана дясната си ръка и Барби плесна дланта й.
— Може ли да те попитам още нещо? Обещавам да не го публикувам.
— Казвай.
— Този научнофантастичен генератор. Мислиш ли, че ще го намериш?
Той се позамисли и отговори чак след като Джулия паркира пред сградата, в която се помещаваше редакцията на „Демократ“:
— Не. Ще е прекалено лесно.
Тя въздъхна и кимна, после стисна дланта му:
— Дали ще помогне, ако се моля да успееш?
— Във всеки случай няма да ми навреди — промърмори Барби.
4.
В Деня на Купола в Честърс Мил имаше само две църкви; и двете разпространяваха протестантската религия, макар и по съвсем различен начин. Католиците посещаваха „Дева Мария“ в Мотън, а дванайсетината евреи в градчето ходеха в „Бет Шалом“ в Касъл Рок, щом почувстваха необходимост от духовна утеха. Навремето в Мил имаше унитарианска църква, която в края на осемдесетте престана да действа. Местните бяха единодушни, че и без това е била твърде префърцунена. Сега в сградата се помещаваше книжарницата за нови и антикварни книги.
Тази вечер и двамата пастори бяха „настроени коленопреклонно“, както често казваше Големия Джим Рени, но техните молитви, мисли и очаквания бяха на противоположни полюси.
Преподобната Пайпър Либи, която проповядваше от амвона на Независимата църква, вече не вярваше в Бог, въпреки че не беше споделила този факт с паството си. За разлика от нея Лестър Когинс беше толкова религиозен, че фанатизмът му граничеше с лудост (както се случва обикновено).
Преподобната Либи — още по спортни дрехи и (въпреки че беше на четирийсет и пет) с достатъчно стегнато тяло, че да изглежда добре с тях, коленичеше пред олтара сред почти пълен мрак (Независимата църква нямаше генератор), а немската й овчарка Кловър лежеше до нея, притворила очи и облегнала муцуна на предните си лапи.
— Здрасти, Отсъстващ — промърмори Либи. Това беше най-новото й обръщение към Господ. През есента го беше наричала Великото Може Би, а през лятото — Всемогъщият Неизвестен. — Знаеш какво ми се случи — сигурна съм, защото ти казах поне сто пъти, но тази вечер няма да говоря за това. Което вероятно Те радва. — Въздъхна и отново подхвана: — Положението е много сложно, Приятелю. Дано разбираш какво става, защото аз нямам представа. Но и двамата знаем, че утре тук ще е препълнено с хора, търсещи божествено спасение от бедствието.
В църквата беше тихо, тихо беше и навън. Прекалено тихо, както често казваха героите в старите филми. Друг път случвало ли се беше градчето да е така притихнало в съботна вечер? Не се движеха никакви автомобили, нямаше го басовото думкане на групите, които през уикенда свиреха в „Дипърс“ (собствениците на заведението винаги рекламираха музикантите като „ИДВАЩИ НАПРАВО ОТ БОСТЪН“).
— Няма да Те моля да ми разкриеш волята Си, понеже вече не вярвам, че имаш воля. Обаче ако случайно съществуваш — не отричам напълно тази възможност — моля Те, помогни ми да кажа нещо утешително. И не на небето, а тук, на земята. Понеже… — Тя се разрида, което не я изненада. Напоследък често плачеше, но само насаме. Хората в Нова Англия гледаха с лошо око на циврещи свещеници и политици.
Кловър усети колко е разстроена и заскимтя. Пайпър му се скара и отново се обърна към олтара. Често си казваше, че кръстът на него прилича на емблемата на автомобилите „Шевролет“, измислена от човек, който преди сто години е видял символа на тапетите в хотелска стая в Париж и го е харесал. Според нея всички, които смятаха за божествени подобни символи, не бяха с всичкия си. Въпреки това продължи молитвата си:
— Защото вероятно знаеш, че си имаме само този свят. Искам да помогна на моите събратя. Това е мой дълг и още искам да го изпълнявам. Затова ако Си там и ако държиш на своите чеда — което според мен е твърде съмнително — умолявам Те да ми помогнеш. Амин.