„Може би Одри спи на килимчето си до печката“ — помисли си, докато отключваше вратата на кухнята.
Одри не спеше. Щом го видя, тръгна към него, но не подскачаше радостно както обикновено: „Върна се! Върна се! Слава богу, върна се!“ — а се прокрадваше с подвита опашка, като че ли очакваше да я ударят (което никога не се беше случвало), вместо да я помилват по главата.
И пак скимтеше. Всъщност странното й поведение започна преди спускането на бариерата. За няколко седмици беше престанала да скимти и Ръсти се надяваше, че повече няма да се случва, само че тя започна отново — понякога скимтеше тихо, друг път — много силно. Тази вечер издаваше необичайно силни звуци… или така му се струваше сред тихата и необичайно тъмна кухня — дигиталните екранчета на печката и на микровълновата фурна не светеха, не светеше и лампата над умивалника, която Линда оставяше включена заради него.
— Престани, момиче! — прошепна. — Ще събудиш цялата къща!
Само че тя не престана. Побутна с глава коляното му и погледна нагоре, фенерчето освети очите й и Ръсти беше готов да се закълне, че Одри го гледа умоляващо.
— Добре де — промърмори. — Отиваме на разходка. — Провеси на врата си фенерчето и посегна към каишката, окачена до вратата на килера, но кучето му препречи пътя и едва не го спъна. Това щеше да е великолепен край на този отвратителен ден. — Момент, момент, не бързай толкова!
Само че кучето излая и отстъпи назад.
— Тихо, Одри! Тихо!
Вместо да млъкне, Одри отново излая. Звукът изглеждаше потресаващо силен сред тишината в къщата. Ръсти изненадано подскочи. Кучето се втурна към него, захапа крачола му и заднишком запристъпва към коридора. Обзет от любопитство, Ръсти се остави да го водят. Щом се убеди, че той й се подчинява, Одри пусна крачола му и изтича до стълбището. Изкачи две стъпала, обърна се и пак излая.
В спалнята на горния етаж проблесна светлина.
— Ръсти? — сънено извика Лин.
— Аз съм — отвърна той, като се стараеше да говори тихо. — Всъщност не съм аз, ами Одри. — Последва кучето нагоре по стълбището. Вместо да взема стъпалата по две наведнъж, както й беше обичай, Одри непрекъснато спираше и се обръщаше. Собствениците на кучета почти винаги разгадават поведението на домашните си любимци и сега Ръсти виждаше страх. Одри беше присвила уши, опашката й още беше подвита. Странното й поведение беше достигнало друго ниво. Той изведнъж се запита дали в къщата не се е промъкнал крадец. Вратата на кухнята беше заключена, Лин никога не пропускаше да заключи, когато беше сама с момичетата, но…
Линда застана на горната площадка и завърза колана на белия си халат. Одри я видя и пак излая, все едно казваше: „Махни ми се от пътя!“
— Престани! — сопна се Линда, но кучето се шмугна край нея, като едва не я събори, и хукна по коридора към детската стая.
Лин извади от джоба си своето минифенерче:
— Да му се не види, какво…
— Върни се в спалнята — извика й Ръсти.
— Друг път! — Тя го изпревари и се затича по коридора, осветявайки пътя си с малкото фенерче.
Момиченцата бяха на седем и пет годинки и наскоро бяха навлезли в онова, което майка им наричаше „етап на осъзнаване на женствеността“. Одри стигна до вратата на детската стая, изправи се на задните си лапи и задраска по нея.
Ръсти настигна жена си тъкмо когато тя отвори вратата. Кучето се втурна в стаята, без дори да погледне леглото на Джуди, която дълбоко спеше. Джанел обаче не спеше. Не беше и будна. Щом фенерчетата я осветиха, Ръсти разбра истината и се прокле, задето по-рано не е разбрал какво се случва… какво се случва от август насам или дори от юли. Защото поведението на кучето беше документирано в учебниците по медицина. Не беше прозрял истината, въпреки че щеше да му избоде очите.
За щастие Джанел (отворените й очи бяха забелени) не се гърчеше, но цялата се тресеше. Беше изритала завивките и на долнището на пижамата й тъмнееше мокро петно. Свиваше и отпускаше пръсти, като че ли се подготвяше да свири на пиано.
Одри седна до леглото и се втренчи в малката си господарка.
— Какво й е? — изпищя Линда.
Джуди се размърда и сънено измънка:
— Мамо… Сутрин ли е? Изпуснах ли автобуса?
— Има епилептичен пристъп — отвърна Ръсти.
— Направи нещо! — изкрещя жена му. — Ще умре ли?
— Не. — Онази частица от мозъка му, която продължаваше да разсъждава логично, му подсказваше, че почти сигурно дъщеричката му има петит мал — лека форма на парциалната епилепсия с много кратка загуба на съзнанието. Само че когато става въпрос за собственото ти дете, леката форма изглежда много тежка.