Фреди Дентън се изсмя. Както и още неколцина от клиентите. Дори Джони Карвър се усмихна, макар че усмивката му беше кисела.
— Махай се оттук, Мърлячо — повтори Фреди. — Денят е прекрасен. Не искаш да го прекараш в килията, нали?
Обаче нещо — дали защото го бяха нарекли „Мърляч“, или защото Младши го беше унижил публично — пробуди част от онзи дремещ гняв, който бе ужасявал колегите на Сам преди четирийсетина години — времето, когато бе работил като дървосекач в канадската част на Меримак. Ръцете и устните му спряха да треперят… или поне засега. Изпепеляващият му поглед се закова върху Младши и той шумно прочисти гърлото си с презрително отхрачване. Когато заговори отново, вече изобщо не беше завалено.
— Върви на майната си, сополанко. Не си никакво ченге, а си и кръгла нула като футболист. И за резерва даже не те взеха, нали?
После очите му се отместиха към полицай Дентън.
— А на тебе ще кажа, че неделните продажби след девет са съвсем законни. Така стоят нещата още от седемдесетте и точка по въпроса.
Дойде ред и на Джони Карвър. Усмивката на управителя беше изчезнала, а зяпачите наоколо бяха неестествено притихнали. Една жена бе притиснала притеснено длан към гърлото си.
— Имам мангизи, не са фалшиви и ще взема това, което ми се полага.
И той понечи да мине зад щанда, ала в същия миг Младши го сграбчи за ризата и задната част на шортите, завъртя го и го заблъска към предната част на магазина.
— Хей! — извика Сам, докато краката му се плъзгаха по стария паркет. — Разкарай ръцете си от мен! Разкарай шибаните си ръце от…
Младши изтика възрастния мъж през вратата. Сам Вердро се оказа лек като пухена възглавница. И не спря да изпуска газове! Задникът му пърпореше като стар двигател на някоя бракма.
Пикапът на Стъби Норман тип „баничарка“ с надписи „МЕБЕЛИ ВТОРА РЪКА“ и „ИЗКУПУВАМЕ ИЗГОДНО АНТИКИ“ бе паркиран досами бордюра, а самият Стъби стоеше до него с виснало от изненада чене. Младши въобще не се поколеба. Той засили мрънкащото пиянде и го блъсна с главата напред в каросерията на пикапа. Тънкият метал издрънча кухо.
На Младши дори не му мина през ума, че може да убие вонящото копеле, докато Мърляча не се стовари на земята като чувал с картофи. Оказа се обаче, че един удар в пикап не е достатъчен, за да изпрати Сам Вердро на оня свят. Нито пък да му запуши устата. Алкохоликът първо изкрещя, а после избухна в ридания, докато се надигаше бавно на колене. От сцепеното място на главата му шуртеше алена кръв. Той изтри част от кръвта с длан, изгледа я невярващо и вдигна треперещата си ръка във въздуха.
Минувачите по главната улица бяха застинали неподвижно, сякаш играеха на детската игра „Замръзни“. Всички се взираха изумено в коленичилия на тротоара мъж, върху чиято длан ясно се виждаха следи от кръв.
— Ще съдя този град за полицейска бруталност! — кресна Сам. — И ЩЕ СПЕЧЕЛЯ ДЕЛОТО!
Фреди излезе от бакалията и застана до Младши.
— Хайде, кажи го.
— Какво да кажа?
— Че превиших правата си.
— Глупости! Нали чу какво каза Пит: „Няма да допусна никой да се ебава с мен!“ Партньоре, от тази сутрин това правило влезе в сила и всички трябва да се съобразяваме с него.
„Партньоре“! Сърцето на Младши трепна при тази дума.
— Никой не може да ме изхвърля от магазина, когато имам пари да си платя! — негодуваше Сам. — Никой не може да ме малтретира! Аз съм американски гражданин! Ще се видим в съда!
— Успех с делото! — заяви му Фреди. — Най-близкият съд е в Касъл Рок, а както подочух, пътят дотам нещо бил затворен…
Той сграбчи коленичилия мъж и го изправи на крака. Носът на Мърляча също кървеше и горната част на ризата му приличаше на ален лигавник. Фреди се пресегна за пластмасовите белезници, които висяха отзад на кръста му („Трябва и аз да се снабдя с такива“ — помисли си Младши), и миг по-късно те вече бяха пристегнали китките на Сам.
Фреди огледа насъбралите се хора — както на улицата, така и пред вратата на бакалията.
— Този човек е арестуван за нарушаване на обществения ред, оскърбление на полицейски служители и опит за физическа разправа — оповести той с онзи мощен глас, който Младши добре помнеше от футболните си дни. Когато ехтеше от трибуните обаче, не спираше да го дразни, а сега сякаш галеше ушите му.
„Сигурно съм пораснал“ — каза си Младши.