И така идеята се роди. Рори си каза, че би могъл да пробие дупка в невидимата преграда. А току-виж я спукал и цялата. В съзнанието му моментално изникна яркият, кристален образ на балон, до който бива доближена запалена кибритена клечка.
Момчето захвърли метлата и се втурна към къщата. Подобно на мнозина други умни хора (и най-вече надарени деца) силната му страна беше не толкова анализът, колкото вдъхновението. Ако тази идея например бе хрумнала на по-големия му брат (което едва ли щеше да се случи), Оли със сигурност щеше да се замисли: „След като цял самолет не можа да пробие Купола, а натоварен догоре с дървесина камион се преобърна при сблъсъка си с него, какъв шанс би имал един куршум?“ И навярно би си казал: „Вече съм сериозно наказан. Трябва ли да ставам още по-непослушен и да си навличам още по-големи проблеми?“
А можеше и да не си го помисли. Според Рори математическите способности на Оли се изчерпваха с елементарното умножение.
За разлика от него по-малкият брат вече взимаше уроци по алгебра, които се преподаваха в колежа, и се справяше перфектно. Ако го попитаха как един куршум би постигнал онова, което не беше по силите на един камион или самолет, той веднага би отвърнал, че ударният ефект от „Уинчестър Елит ХРЗ“ би бил далеч по-голям. От една страна, защото скоростта ще бъде по-голяма. И, от друга, защото цялата мощ на удара ще бъде съсредоточена във върха на единайсетграмовия куршум. Рори беше сигурен, че хрумването му ще проработи. Идеята му притежаваше гениалната елегантност на алгебрично уравнение.
В съзнанието му изплува собственото му усмихнато (но същевременно скромно) лице на заглавната страница на „Ю Ес Ей Тудей“; видя се как го интервюира Браян Уилямс във „Вечерните новини“; как седи в обсипана с цветя платформа на парада в негова чест, заобиколен от красиви момичета (облечени в рокли без ръкави или дори по бански костюми), докато маха на тълпата и върху него вали дъжд от конфети. Той щеше да бъде МОМЧЕТО, КОЕТО СПАСИ ЧЕСТЪРС МИЛ!
Рори взе двуцевката и се качи на един стол, за да свали кутията с патрони от най-горната лавица. Зареди два куршума (вторият — за всеки случай) и се завтече навън с вдигната над главата си пушка, досущ като латиноамерикански партизанин. (Естествено, беше щракнал предпазителя; при това го бе направил автоматично, без дори да се замисли.) Ключът за четириколесния мотовсъдеход „Ямаха“, до който му бе забранено да се доближава, висеше до вратата на първи хамбар. Момчето го пъхна между зъбите си, докато закрепяше пушката в задната част на атевето с помощта на няколко въжета (здравината им не подлежеше на съмнение, понеже същите се използваха и при бънджи скокове). Зачуди се дали ще последва някакъв звук, ако Куполът се пукнеше. Може би трябваше да си вземе и тапи за уши от най-горната полица, но не искаше да се връща; трябваше да свърши всичко сега.
Така работят големите идеи.
Рори се метна на мотовсъдехода и заобиколи втори хамбар, намалявайки скоростта само за да огледа морето от хора на поляната. Ала колкото и да беше развълнуван, знаеше, че не е разумно да се насочва към мястото, където Куполът прерязваше шосе 119 (и където петната от вчерашните инциденти все още висяха във въздуха подобно на мръсотия върху голям прозорец). Някой можеше да го спре, преди да е успял да стреля по невидимата преграда. И тогава, вместо да се превърне в „МОМЧЕТО, КОЕТО СПАСИ ЧЕСТЪРС МИЛ!“, щеше да стане „МОМЧЕТО, КОЕТО МАЖЕШЕ КРАВЕШКИ ВИМЕТА В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЕДНА ГОДИНА“. Определено, да не говорим и че цялата първа седмица щеше да го прави в приклекнало положение, защото задникът му щеше да го боли твърде силно, за да седне. И някой друг щеше да обере лаврите с неговата собствена идея.
Ето защо Рори избра да пресече диагонално поляната, като по този начин щеше да се озове пред Купола на около петстотин метра от голямата шатра. Как щеше да разбере кога да спре ли? По линията от мъртви птици, нападали покрай невидимата бариера. Видя как войниците в този район започват да се обръщат при звука от приближаващия се мотовсъдеход. Дочу и разтревожените викове на участниците в стълпотворението. Църковните химни, които вярващите пееха, внезапно секнаха.
И най-лошото от всичко — видя как баща му размахва зелената си бейзболна шапка и реве с пълно гърло: „ПО ДЯВОЛИТЕ, РОРИ, СПРИ ВЕДНАГА!“