— Разбирате ли проблема ми? Градът няма защо да знае, че искам да взема за кратко Гайгеровия брояч, обаче трябва да узнае за крилатата ракета, която ще литне насам. Ако аз не го сторя, Джулия Шамуей ще разпространи новината, но градската управа трябва да чуе новината за ракетата от мен. Защото…
— Знам защо. — Лицето й вече не изглеждаше толкова бледо, навярно заради аленото зарево на залязващото слънце. — Защото само така ще можеш да укрепиш авторитета си тук… и точно това иска и началникът ти от теб.
— Предполагам, че с Кокс вече сме по-скоро колеги — подхвърли Барби.
Тя въздъхна.
— Андрея Гринъл. Ще уведомим първо нея, след което ще отидем заедно при Рени и Анди Сандърс. Поне ще ги превъзхождаме в числено отношение три към две.
— Това не беше ли сестрата на Роуз? Защо?
— Не знаеш ли, че тя също е градски съветник? — Той поклати глава и Бренда добави: — Недей да се косиш. Много жители на Честърс Мил също не го знаят, въпреки че тя заема този пост вече от няколко години. Обикновено е пионка на другите двама… всъщност на Рени, понеже Анди Сандърс също му е пионка… а и си има някои… проблеми… обаче на нея може да се разчита. Или поне преди можеше.
— Какви проблеми?
Барби очакваше, че събеседничката му и този път ще запази полицейска дискретност и няма да се впусне в подробности, ала се оказа, че греши.
— Медикаментозна зависимост. От болкоуспокояващи. Не знам повече — може да е много сериозно, а може и да не е.
— Предполагам, че рецептите й са били изпълнявани в дрогерията на Сандърс…
— Да. Знам, че това не е идеалното решение и че трябва да действаш много внимателно, но… като се има предвид неотложната ситуация, Джим Рени може да се окаже принуден да те приеме, макар и за известно време. Но ти да поемеш контрола над града? — Тя поклати глава. — Той ще избърше задника си с всяка заповед за обявяване на военно положение, без значение дали е подписана от президента или не. Не бих…
Тя ненадейно замлъкна. Очите й се разшириха и сякаш вече не го виждаха.
— Госпожо Пъркинс? Бренда? Какво има?
— О… — пророни тя. — Мили боже!
Барби проследи посоката на погледа й и също се вцепени. Слънцето залязваше, обагрено в алено, както често ставаше след топлите, ясни и непомрачени от валежи дни. Ала никога досега не бе виждал такъв залез. Каза си, че навярно единствените свидетели на подобна гледка са били жителите на титанични вулканични изригвания.
„Не — помисли си само след миг. — Дори те не са зървали нещо такова. То просто няма аналог.“
Снижаващото се слънце не изглеждаше като сфера. Представляваше нещо като червена папийонка с пламтящ кълбовиден център. Небето над западния хоризонт сякаш бе покрито с кървава пелена, която преливаше в оранжево с нарастване на височината. Самият хоризонт не се виждаше, понеже мътното пурпурно зарево го засенчваше.
— Божичко, все едно карам кола и гледам залеза през мръсното предно стъкло — възкликна Бренда.
И, разбира се, беше точно така, само че Куполът изпълняваше ролята на предното стъкло. Вече бе започнал да събира прах и полени.
Плюс всякаква друга мръсотия. И скоро щеше да стане още по-зле.
„Ще трябва да го измием“ — помисли си Барби и си представи опашки от доброволци с парцали и кофи. Абсурд. Как щяха да го измият на десет метра височина? Или на петдесет? А на двеста и петдесет?
— На това трябва да се сложи край — прошепна Бренда. — Обади им се и им кажи да изстрелят най-голямата ракета, която имат, пък да става, каквото ще. Защото на това трябва да се сложи край.
Барби мълчеше. Не беше сигурен, че ще успее да проговори, даже и да имаше какво да каже. Това зловещо, мътно сияние бе отнело способността му да говори. Струваше му се, че се взира в самия Ад.
Нях-нях-нях
1.
Джим Рени и Анди Сандърс наблюдаваха странния залез от стъпалата на погребалното бюро на Бауи. Отиваха в градския съвет за поредното „Събрание за преценка на извънредните обстоятелства“; то бе насрочено за седем часа, ала Големия Джим искаше да отиде по-отрано, за да има време да се подготви. За момента обаче и двамата стояха, неспособни да отклонят очи от омърсената, злокобна смърт на отиващия си ден.
— Сякаш е дошъл краят на света — промълви Анди със страхопочитание.
— Глупости на търкалета! — изсумтя Големия Джим и ако гласът му звучеше по-рязко, то бе, защото и на самия него бе хрумнала подобна мисъл. За първи път от появата на Купола му мина през ума, че ситуацията може да излезе извън техния (по-точно извън неговия) контрол, ето защо побърза да прогони тази идея: — Случайно да виждаш нашия господ бог Исус Христос да се спуска от небето?