— Не — призна Анди. Онова, което виждаше, бе как съгражданите му, които познаваше от цяла вечност, са се скупчили на групички насред главната улица и безмълвно се взират в странния залез, заслонили очите си с длани.
— А мен виждаш ли ме? — продължи Големия Джим.
Анди се обърна към него.
— Естествено — отвърна недоумяващо. — Естествено, че те виждам, Голям Джим.
— Което означава, че не съм се възнесъл — изтъкна Рени. — Отдадох сърцето си на Исуса още преди години и ако бе настанало Второто пришествие, нямаше да съм тук. Нито пък ти, прав ли съм?
— Предполагам, че да — отвърна Анди, макар че се съмняваше. Ако бяха Спасени — умити в Кръвта на Агнеца, — защо току-що бяха говорили със Стюарт Бауи за спирането на „дребното ни бизнесче“? Как изобщо се бяха забъркали в подобно нещо? И дали можеше да си сред „спасените“, при положение че си забъркан в производство на амфетамини?
Ако попита Големия Джим, той най-вероятно би му отговорил, че понякога целта оправдава средствата. А целите в този случай бяха достойни за възхищение, или поне навремето — новата църква на Христа Светия изкупител (старата беше една схлупена дъсчена барака с дървен кръст на покрива) и радиото, което бе спасило един господ знае колко души. Освен това отделяха и десет процента (съвсем честно и легално, в чекове, издавани от банка на Каймановите острови) за Мисионерското дружество „Господ Исус“, за да помагат на „малките ни кафяви братя“, както ги наричаше пастор Когинс.
Ала докато се взираше в аленеещото над западния хоризонт огромно петно, на чийто фон всички човешки дела изглеждаха нищожни и маловажни, Анди трябваше да признае пред себе си, че това си бяха чисто и просто оправдания. Без приходите от амфетамините дрогерията му щеше да фалира още преди шест години. Същото важеше и за погребалното бюро, както и за автокъщата на Джим Рени, макар че той никога не би го признал.
— Знам какво си мислиш, друже — каза Големия Джим.
Анди го изгледа боязливо. Събеседникът му се усмихваше… но на лицето му не бе изписана хищническата му усмивка. Сегашната му усмивка бе мила и предразполагаща. Сандърс му се усмихна в отговор (или поне се опита). Дължеше толкова много на Рени… Само дето сега неща като дрогерията и беемвето на Клоди изглеждаха съвсем незначителни. Каква полза от едно беемве, дори такова със скъпи екстри като парктроник и саунд-система с гласово активиране, за една мъртва съпруга?
„Когато всичко това приключи и Дуди се върне, ще подаря бавареца на нея“ — реши Анди. Такава би била волята на Клоди.
Големия Джим посочи с късичките си пръсти към залязващото слънце, което се бе разплуло над хоризонта като гигантско отровно яйце.
— Мислиш си, че всичко това е по наша вина. Че Господ ни наказва, задето крепяхме града в трудни времена. Обаче не е така, друже. Това не е божие дело. Виж, ако кажеш, че поражението ни във Виетнам бе божие дело — божие предупреждение, че Америка е изгубила духовния път, — веднага ще се съглася с теб. Ако ми кажеш, че Единайсети септември бе отговорът, който Върховното божество даде на върховния ни съд за изявлението му, че децата могат спокойно да започват деня си без молитва към Създателя им, пак ще се съглася. Но Бог да накаже Честърс Мил, задето не пожелахме градът ни да се превърне в мъртво петно на картата като Джей или Милинокет? — Той поклати глава. — Абсурд. В никакъв случай.
— Е, прибрахме и малко хубави парички в джобчетата си — добави плахо Анди.
Така си беше. Бяха изкарали повечко от необходимото за подпомагане на тукашните църковни дела и чуждестранните кафяви братя; Анди имаше банкова сметка на Каймановите острови. И Анди бе готов да се обзаложи, че за всеки долар, който той — и Бауи — получаваха, Големия Джим прибираше по три в джоба си. Или даже четири.
— Работникът заслужава прехраната си — изрецитира Рени с превзет, но благ тон. — Матей, десета глава, десети стих. — Той не си даде труда да цитира предишния стих, който гласеше: „не вземайте нито злато, нито сребро, нито дори медна монета в поясите си“.
После погледна часовника си.
— И като стана дума за дела, друже, по-добре да се размърдаме. Имаме много проблеми за решаване. — Той закрачи напред и Анди го последва, без да отделя очи от залеза, който бе толкова ярък, че го караше да си мисли за възпалена плът.