Ненадейно Големия Джим отново спря.
— Във всеки случай чу какво каза Стюарт — дотук бяхме с дребното ни бизнесче. „Свърших си работата и си закопчах дюкяна“, както казало момченцето, след като се изпишкало самичко за първи път. Говорил е и с готвача.
— А, онзи тип — посърна Анди.
Големия Джим се изкиска:
— Не се тревожи за Фил. Замразяваме нещата и всичко остава така, докато не излезем от критичното положение. А може пък това да е знак, че трябва да сложим край на тази работа веднъж завинаги. Знак от Всевишния.
— Би било чудесно, ако е тъй — отбеляза Анди, обаче интуицията му подсказваше друго — ако Куполът изчезнеше, Големия Джим щеше да промени решението си. А станеше ли така, Анди щеше да последва примера му. По всяка вероятност Стюарт Бауи и брат му Фърналд щяха да сторят същото. И то с най-голямо желание. Донякъде защото пачките бяха толкова тлъсти (да не говорим, че бяха лишени от данъци) и донякъде защото вече бяха нагазили твърде дълбоко. Спомни си как навремето някакъв актьор бе заявил в изблик на откровеност: „Когато разбрах, че киното не е за мен, вече бях твърде богат, за да го зарежа.“
— Не се коси толкова — каза Големия Джим. — След седмица-две ще започнем да прехвърляме газта обратно в града, без значение дали проблемът с Купола се разреши или не. Ще използваме градските камиони. Можеш да се оправяш с механичните скорости, нали?
— Разбира се — намуси се Анди.
— Освен това… — лицето на Рени се озари от осенилото го хрумване — … можем да използваме катафалката на Стюи! Така ще транспортираме бутилките още по-бързо!
Анди не каза нищо. От самото начало не одобряваше идеята да „присвоят“ (както се бе изразил Големия Джим) толкова много пропан от различни градски източници, но това беше най-сигурният начин. Бяха разгърнали дейността си в голям мащаб и това означаваше производство при високи температури и добра вентилационна система. Рени бе изтъкнал, че покупката на газ в нужните им количества ще повдигне много въпроси. Също както закупуването на големи количества различни медикаменти, които всъщност отиваха за производството, можеше да бъде забелязано и да предизвика проблеми.
Това, че притежаваше дрогерия, бе от голяма полза, макар че големите поръчки на лекарства като робитусин и судафред караше Анди сериозно да се притеснява. Опасяваше се, че точно това ще ги издъни в определен момент. Нито веднъж не се бе замислял за сериозните количества газ, складирани зад студиото на радиостанцията. Нито веднъж… до този момент.
— Между другото, довечера в градския съвет ни най-малко няма да страдаме от липса на ток — заяви Големия Джим с радостен тон, сякаш съобщаваше приятна изненада. — Казах на Рандолф да изпрати момчето ми и дружката му Франки в болницата, за да вземат една от газовите бутилки за генератора…
Анди се разтревожи.
— Но нали вече взехме…
— Знам — успокои го той. — Знам за това. Не се тревожи за болницата, имат си предостатъчно запаси.
— Можеше да вземеш от радиото… Там има толкова много…
— Болницата беше по-близо — отвърна Големия Джим. — Да не говорим, че така е и по-безопасно. Пит Рандолф може да е наш човек, но това не означава, че трябва да го посвещавам в делата ни. Нито сега, нито по-късно…
Тези думи окончателно убедиха Анди, че Големия Джим няма никакво намерение да закрива малката им фабрика.
— Джим, ако започнем да връщаме бутилките в града, какво ще кажем, когато ни попитат къде са били досега? Че феята на газта ги е взела, след което е размислила и ни ги е върнала?
Рени се намръщи.
— Това забавно ли ти се струва, друже?
— Не! Струва ми се страшно!
— Имам план. Ще обявим създаването на обществен склад за гориво със специален режим на разпределение на ресурсите. Тук ще влиза и горивото за отопление, ако открием някакъв начин да го използваме при липса на ток. Мразя идеята за дажби, купонна система и прочие — самата й същност противоречи на всичко американско, — но положението съвсем скоро ще заприлича на приказката за щуреца и мравката, нали се сещаш? В Честърс Мил има маса търтеи, които ще изразходват запасите си за месец, след което при първото застудяване ще писнат да се погрижим за тях и да не ги оставяме на произвола на съдбата!
— Не смяташ, че след един месец Куполът ще продължава да е тук, нали?
— Не, разбира се, но нали знаеш какво казват старците — надявай се на най-доброто и очаквай най-лошото.