— Я дай си тютюня, батьо. В моя пакет останало само дребното — не мога да си свия цигара… Толкова стига ли… Аз огън си имам… И ти ще запалиш ли?
Изпроводила го майка му, притворила портата, влязла си у дома. Пък като се погледнала сама: — ами сега? До днес той пухтял и въздишал из къщи, тя го раздумвала — от днес захванала тя да пухти, нали нея няма кой да утеши! Двама по-малки стоят пред очите й. Тя тях ги не вижда. Дори те като че не са й деца: не може да ги търпи. Не зная какво се изтървал най-малкия да й рече, тя им се сропала, нахокала ги и ги изпъдила при мене на бостаня.
Надвечер додох си в къщи. Тя седнала в трема, скръстила ръце, не повдига очи и да ме погледне. Сещам се аз каква е работата, ама се правя уж нищо не разбирам.
За момчето зло сърце още не си правех. Мислех си, ще постои в Габрово, ще се повърти да му проводя някой грош — като види, че аз не се обаждам — какво ще прави? Ще си вземе пак тояжката и ще се върне, както е отишел…
Покрай зелето и алабашите аз още по цял ден си имах работа тука. Ама вече беше захванало да се заесенява, не можеше да се нощува в колибата — захванах вечер да се прибирам в къщи. Жената на мене нищо не казва, пък гледам все умислена, все току въздиша. Легнем да спим: ту на тази страна се обръща, ту на оназ и сън я не хваща. Напред не можеше да ги търпи по-малките около себе си, сега изведнъж й домиляха: щом станем сутрина и първата й грижа — тях да ги нареди и изпроводи на училището.
— Тъй ли беше, жена?… Видиш — ти всичко криеше тогава от мене, ама аз като да съм бил в душата ти! Подсмихвай си се сега настрана, колкото искаш. Тогава, докато ти донесат писмо да разбереш момчето си… Помниш ли?
И днес сякаш ми е пред очите, батьо! Седнали сме двама, ей тука до долапя на една рогозка, турнали сме помежду си кринчето, лупим боб. Тя се обърнала към мене насам, пък аз гледам нататък: зад гърба й покрай цялата вада нацъфтели едни хубави желти мисирки. Лупим си тъй боба — шушлопа хвърляме настрана, зърната — в кринчето, — тя пак си свела очите, не продумва.
Надвечер, по туй време речи, децата ги пуснали от училището, подадоха се тичешком оттатък и от колибата още в един глас и двамата викат:
— Мамо, писмо… писмо дошло.
— Де го? — скочи изведнъж тя. — Дайте го. Какво пише?
Хванаха писмото и двамата срещнаха глави над него и един през други засричаха.
Момчето пишеше, че и габровските даскали го питали и разпитвали няколко дена, отличило се и пред тях и те му отпуснали по двесте гроша на месец да стои и да се учи там. — Отсега нататък, казваше на края писмото, за мене недей мисли. Аз се наредих вече. Като взема да си получавам месечината, на три пъти ще отделя по петдесет гроша и ще ти ги проводя да си изкупиш заложеното на сарафина.
Тя се прекръсти, олекна й.
VI
Тогава пък аз се замислих. Какво се надявах, пък то какво излезе? Ама до него време кой ти беше чувал такова нещо: — Да те повикат, да те учат някъде, че отгоре на това и пари да ти дават! Толкоз много ли притрябаха на света учени хора и какво ще бъде то това учение в Габрово?
Поразчу се из махалата, захванаха да ме разпитват и съседи, и роднини.
— Ха-ха, може и буля да ме е питала!
Аз вдигах рамене пред всички.
— Те помислили — казваш, — че крием от тях нарочно?
— Може и да са помислили?
Сам, като не зная нищо, кому какво да кажа? Тряба да намеря някого на мене най-напред да разправи.
Рекох, ще попитам по-малкия — и той нали ходи на училището, може да е чул от даскалите нещо.
— Ти не знаеш ли сега какво ще учи батьо ти в Габрово, бре? — обърнах се към него.
То беше една зимна вечер — той, бозна къде хайтувал, дошел си, — ний бяхме се наяли всички. Аз съм се дръпнал на одъра отгоре, майка му топли гозбата, той седнал на паралята сред къщи, гладен, дошло му да повие вече.
— Какво ще учи! — сропа ми се.
— Питам те, какви работи ще учи?
Майка му сложи саханката на паралята и той се разлапа като вълк.