Втората есен отиде пак, три ли, четири ли месеца минаха, току чухме: цялото училище в Габрово се разбунтувало срещу даскалите, нашия син с още няколко момчета ги изпъдили и посред зима всички заедно пешком преминали Балкана и чак в Сливен се отзовали. Да беше дошел някой по-рано да ми го рече, нямаше тъй право да го прокобя.
— Онези хора на колибата какво искат? Я, ти иди ги виж, жена. Тъкмо сме отворили тези приказки, сега не ми се става. Краставици ако търсят, аз напред откъснах десетина в паничка: е-е там горе на кола, дето е закачен…
— Та да си додем на думата. Оставил моя син и хор в черкова, отдето се поддържаше, и къщата, в която толкоз години брат му стоя — стопанката го гледаше като свой: къде отива, как ще се поддържа занапред и не помислил дори…
Ама забравих да кажа, че втората година той беше останал самичък в Габрово. Батю му свърши тамкашното училище и беше заминал вече да учи по-голяма наука в София. На него в учението му потръгна, отиваше му като по вода. И колкото по’ напредваше, толкози по му вървеше. В габровското училище даскалите му даваха двеста гроша на месец, като отиде в София, покачиха му на четиристотин.
Най-вече с помощта на по-големия и аз оттук колко ми стигаше ръка: както и да е, издържахме и втория да довърши в Сливен. Ама той нали навред с белите си върви, моя син и там накрай време завъртя една таквази… Остави се! Аз и досега крия, да не се научи жената.
Като си изкарал изпитите, накривил си калпака синковеца и я ударил съвсем през просото! Гледам аз: училищата ги затвориха, вече всички момчета, дето се учеха навън, дадоха си, прибра се и батю му — него го още няма. Два-три пъти оттука заръчвам на кираджии, на връщане от Сливен да му натоварят дрехите, да го доведат, ходят, викат го хората — само си намерва работа. Пък то защо било? Една гъркиня, вдовица с три деца, му завъртяла ума, увил се наоколо й, без малко щяла да му се татарузни на врата да се венчее за нея.
Добре че някои от неговите другари пошушнали на батя му, пък вдига се оттука той, отиде в Сливен, та едвам-едвам го вразуми.
XII
— Три краставици ли им продаде, жена? Ех и те са като нас работни хора. Сполай и на туй, което са дали. Седни тука… Разправям на батя все за малкия. — Какво? Ще му дотегнат моите приказки ли? — Я чуй той какво казва… Асла моя син да вземе да си разправи прилуките и блъскането в една книга, хамен като онези житиета на някой от мъчениците или светиите ще излезе. Едно време дето Граматика в събота подир вечерня на метоха ги четеше. Има да слуша света и да се чуди.
Ама да карам поред. Като свърши да го доведе батю му от Сливен, аз си рекох, за по-голяма наука в София не ще ходи той. Едно, нея година беше засуха, бостаня цял изгоря, нямахме пари в къщи масрафа си да посрещнем; друго, мислех си, и на него ще се е наситила вече душата да го пъдят и да се разправя. Пък и позагатнах на по-големия да видят да му намерят място за даскал и той като че ми пристана на думата.
Щом се заесени, изведнъж крейна глава по-малкия, пак не искаше и да ме чуе дори. Молих му се: да почака да изкара батю му, че тогава — той да го поддържа. Не, по-малкия не иска да си губи годините, още сега с него ще върви. Накара ме да тръгна пари със запис да вземам и — как изкарах първите две години, аз си зная. Заех от сарафина, че повторих, че и потретих, отидох след туй при стария кмет, та най-подир като не можах да намеря отникъде, на касата бостаня си заложих…
Третата година изкара батю му, пое той неговата грижа, пък аз захванах да се мъча дълговете да намалявам. Мина зимата, разтикви се земята, тъкмо ще се хващам да се приготвям за работа аз и си мисля — още няколко месеца, по-малкия изкарва и трима като се заемем, за две години свободно ще се разплатим. И току се разчу из града: в Софийското училище момчетата се разбунтували. Хем вече не срещу даскалите — срещу правителството и на, колко момчета със стражари ги проводили при бащите им. Мене ме побиха тръпки изведнъж. Таквази работа без моя син няма да мине…
Подир няколко дена, една дъжделива, ветровита нощ, ний бяхме вече заспали, чувам, някой хлопа на пътните врата. Като отворих да погледнах — нашия син, окалян, объхтян, едвам се държи на краката си. Влязохме в къщи, захвана да разправя: два дена вървял пешком и коня на стражарят му духал във врата… Слушам го аз и едно ме е яд, друго — като го гледам тъй: не ми дава сърце да го погълча.
Млада душа нали е — два-три дена не минаха, отпочина си, забрави теглило и като че не иска да знай ни, че са го изпъдили, ни какво ще стане с него занапред — разсмя се, зашегува се, наоколо му и цялата къща се развесели.