— Кити — каза Лекс. — Кити е видяла как са убили Гейбриъл.
Уин остави охранителя вързан и докато слушаше гласовете на Майрън и Лекс Райдър, отиде до компютрите на етажа. Сега вече съзнаваше смисъла на семплата мебелировка. Лекс се е отбивал тук понякога да ползва звукозаписното студио. Крисп и други доверени бодигардове са преспивали тук от време на време. Но никой не е живял постоянно. Оттам и чувството за празнота. Охранителят беше маса от мускули — стар служител на Ейк. И умееше да мълчи. Но пък и нямаше как да има пълен поглед върху обстоятелствата. Охраната се е сменяла през няколко месеца. На всички им е било ясно, че горе е забранено да се качват. Той лично никога не бил виждал Гейбриъл Уайър, но, естествено, не си задавал никакви въпроси. Ясно му било, че Уайър често пътува. Освен това му било обяснено, че си има работа със страдащ от параноя отшелник, така че не бивало да му се мярка. И той добросъвестно спазвал нареждането.
Уин поначало се беше зачудил, че охраната е толкова малобройна, но сега всичко му се изясни. „Уайър“ е живеел на остров с много малко обитатели, мнозинството от които не обичали да ги споменават по медиите и държали на личната неприкосновеност. А дори и да успеел някой да проникне, да влезе в къщата, голяма работа! Е, нямало да види Гейбриъл Уайър, но какво от това? Ейк, Крисп и Райдър разполагали с достатъчно истории за тайни пътешествия и дегизировки, с които да оправдаят отсъствието му.
Доста хитро измислено.
Уин не беше кой знае какъв спец по компютрите, но и скромните му умения бяха напълно достатъчни. Пък и беше приложил известна убедителност, за да си осигури съдействието на охранителя. Първо провери пътническите списъци. Прегледа и останалите файлове, по които Крисп бе работил. Крисп беше печен. В никакъв случай нямаше да остави улики, които да издържат в съда, но пък и на Уин сега не му беше до съдилища.
След като приключи, се захвана с телефона. Първото от трите му обаждания беше до пилота му.
— Готов ли си?
— Да — отвърна пилотът.
— Излитай. Ще ти дам сигнал кога можеш да кацнеш.
Второто обаждане беше до Есперанца.
— Някакви новини за господин Болитар?
Ал Болитар открай време настояваше Уин да му вика Ал. Но Уин просто не можеше да си пречупи езика.
— Току-що го вкараха по спешност в операционната — докладва Есперанца. — Прогнозата никак не е добра.
Третото обаждане на Уин беше до един федерален затвор, в Луисбърг, щата Пенсилвания.
И чак след като приключи, се облегна назад и се заслуша в разговора на Майрън с Лекс Райдър. Обмисли предстоящите си ходове, но вариантите за избор бяха сведени до минимум. Този път бяха отишли твърде далеч. Стигнали бяха до ръба, а пътят за отстъпление беше само един.
През пращенето на радиостанцията на охранителя се чу глас:
— Били?
Гласът беше на Крисп.
Уин се засмя. Това означаваше, че Крисп е някъде наблизо. И че до последната схватка остават само броени минути. Още в затвора Франк Ейк му беше предсказал, че нещата ще стигнат дотам. И Уин на шега му беше обещал да я запише на видео, но явно щеше да се наложи Франк да се задоволи със словесно описание.
Уин поднесе радиостанцията към бодигарда. Онзи взе да стене. Уин разбра. Извади пистолета си и го опря в челото му. Преиграваше всъщност. Онзи бе направил опит да е корав. Но не бе изтраял дълго.
— Предполагам, че с Крисп си имате тайна дума, с която да му съобщиш, че имаш нужда от помощ — рече Уин. — Да я използваш, е все едно да ме молиш да дръпна спусъка. Ясно ли е?
Охранителят кимна, готов да сътрудничи. Уин допря радиото до ухото му и натисна бутона за говор.
— Били слуша — каза охранителят.
— Как е положението?
— Всичко е спокойно.
— Приключи ли с проблема преди малко?
— Да. Нали ти казах? Бяха близнаците. Избягаха, като ме видяха да излизам.
— Имам потвърждение и от друг източник, че са си заминали с колата — каза Крисп. — Какво прави гостът ни?
— Още е горе. Работи върху новата си песен.
— Чудесно — рече Крисп. — След малко ще съм в къщата. Били?
— Слушам.
— Не е нужно да му съобщаваш, че ще дойда.