— Есперанца знае, че имам стеснителен пикочен мехур — подметна Майрън.
— Какво?
— Няма значение. Давай нататък. Разбирам какво искаш да кажеш.
— Та за тия истински приятели ставаше дума. Споделяш с тях и най-гадните си мисли. Най-грозните. — Той седна с изправен гръб да покаже, че е настроен за сериозен разговор. — И знаеш ли кое е най-странното в такива случаи? Знаеш ли какво става, след като се разкриеш напълно пред някого и той открие, че си напълно покварен?
Майрън завъртя глава.
— Тогава приятелят ти те заобичва още по-силно. За всички останали си създаваш фасада, зад която да криеш гадостите, че да те харесват. Но на истинските си приятели показваш всички тия гадости и това ги прави съпричастни. Премахването на фасадата насърчава близостта. И точно затова искам да те попитам, Майрън: защо не можем да постъпваме така спрямо всички?
— Предполагам, че ти можеш да ми отговориш.
— Проклет да съм, ако знам. — Лекс се облегна, отпи солидна глътка и килна замислено назад глава. — Но едно ми е ясно: фасадата е по същество една лъжа. В много случаи — необходима. Но не се ли разкриеш пред най-обичания човек, не си ли покажеш недостатъците — няма да осъществиш истинска връзка. Защото ще криеш някакви тайни. А такива тайни гноят и съсипват.
Вратата пак се отвори. Нахълтаха четири жени с двама мъже със смях, кикот и с неприлично скъпо шампанско в ръце.
— И кои са тайните, които криеш от Сузи? — попита Майрън.
— Улицата е двупосочна, приятелю — завъртя глава Лекс.
— Добре де, кои тайни крие Сузи от теб?
Лекс не му отговори. Беше се загледал в отсрещния край на залата. Майрън проследи погледа му.
И в този миг я видя.
Или поне така му се стори. Всичко стана за времето, необходимо на окото да мигне в осветената със свещи задимена зала. Майрън не я беше виждал от онази снежна нощ преди шестнайсет години, когато коремът й бе надут, по бузите й се стичаха сълзи, а между пръстите й се процеждаше кръв. Не беше се интересувал оттогава и къде точно се намират, макар последно да бе чул, че са някъде из Южна Америка.
Погледите им се засякоха през залата за не повече от секунда. И колкото и да бе невероятно, Майрън усети, че е тя.
— Кити?
И макар музиката да заглуши гласа му, Кити изобщо не се поколеба. Очите й леко се разшириха — от страх може би? — след което тя рязко се извъртя и хукна към вратата. Майрън направи опит да скочи от мястото си, но тресавището от възглавници по дивана го забави. Докато успее да се изправи, Кити Болитар — снаха му, жената, която толкова много му беше отнела — изчезна отвъд вратата.
Глава 5
Майрън хукна след нея.
На излизане от ВИП залата в съзнанието му се мярна образ: Майрън на единайсетгодишна възраст, брат му Брад — на шест, с буйни къдрави коси. Двамата седят в общата си стая и играят детски баскетбол. Таблото е от тънка мукава, топката на практика е просто кръгла гъба от дунапрен. Рингът с мрежата е закрепен към горния край на вратата на килера с помощта на две вакуумни чашки, които, ако не ги оближеш предварително, падат. Двамата братя играят по цели часове: измислят си отбори, кръщават се с прякори и се правят на известни играчи — Сам Снайпера, Джим Забивача и Летящия Лени. В ролята си на батко Майрън ръководеше играта им, населваше измисления им свят с „добри“ и „гадни“ съперници, създаваше драматични ситуации и оспорвани двубои с победен кош в последната секунда. Но в крайна сметка оставяше Брад да го бие в повечето случаи. А вечер, на загасена лампа, легнали в двуетажното си легло — Майрън горе, Брад долу — подлагаха на подробен анализ завършилите мачове като истински телевизионни коментатори.
От спомена отново го заболя сърцето.
— Какво има? — опита се да го спре Есперанца.
— Кити.
— Какво?
Нямаше време за обяснения. Отвори вратата с рамо и се озова отново в клуба с оглушителната музика. И възрастният у него се запита как ли общуват помежду си присъстващите, като изобщо не се чуват един друг. Но основната му мисъл бе съсредоточена върху настигането на Кити.
Високият му ръст — метър и деветдесет и три — му позволяваше да се огледа над по-голямата част от тълпата само с повдигане на пръсти. Но от предполагаемата Кити нямаше и следа. В какво беше облечена? Тюркоазна блуза. Зашари с поглед дано някъде му се мерне тюркоаз.
Ето я. С гръб към него. Устремила се е към изхода на клуба.