— Сега — рече Уин — ще се върнеш при баща си.
— А ти какво смяташ да правиш?
— Не ме мисли. Може да изчезна за известно време. Но ще се оправя.
— Какво значи, „да изчезнеш за известно време“? Да не се каниш да поемеш цялата вина за станалото?
— Точно това смятам да направя.
— Но нали и аз съм тук?
— Не. Теб те няма. И за това съм се погрижил. Вземи колата ми. Няма да знаеш къде съм, но ще намеря начин да поддържаме връзка.
На Майрън му идеше да поведе спор, но знаеше, че в края на краищата това само ще ги забави, а и ще постави в опасност неизбежното.
— За колко време?
— Нямам представа. Тук не разполагахме с никакъв избор. Тези двамата в никакъв случай нямаше да ни оставят живи. С това поне трябва да си наясно.
Майрън се съгласи с тази логика на разсъждение. Но в същото време си даде сметка защо Уин не му беше казал нищо предварително. Наясно е бил, че Майрън ще потърси друг изход, при все че такъв не съществуваше. По време на свиждането в затвора Франк Ейк и Уин си бяха обещали да си помогнат взаимно. Уин беше изпълнил своята част от уговорката и така бе гарантирал, че той и приятелят му няма да загинат.
— Хайде тръгвай — каза Уин. — Всичко свърши.
— Нищо няма да е свършило — завъртя глава Майрън, — докато не намеря Брад.
— Крисп ти каза истината: в каквато и опасност да се намира брат ти, тя няма нищо общо с тукашната история.
— Знам.
Бяха дошли за отговори и Майрън имаше чувството, че всичките ги е получил.
— Тръгвай — повтори Уин.
Майрън го прегърна. Уин отвърна на прегръдката му. А тя бе мощна и продължителна. Не си казаха нищо — всяка дума щеше да е излишна. Майрън обаче се сети за думите на Уин след първото посещение на Сузи в офиса му да търси помощ: как хората били склонни да вярват, че хубавите неща са вечни. А те не са. Мислим си, че ще сме винаги млади, че никога няма да се разделим с най-скъпоценните ни мигове и хора. А не е така. Та докато държеше в обятията си своя приятел, Майрън си даваше сметка, че помежду им нищо вече няма да е като преди. Нещо се беше променило във взаимоотношенията им. Нещо бе изчезнало завинаги.
Когато най-сетне се разделиха, Майрън мина по коридора и се преоблече в своите си дрехи. Якия беше сам, без другите две горили. Майрън нямаше представа каква е съдбата им, а и тя не го вълнуваше особено. Якия му кимна. А Майрън отиде при него и рече:
— Имам нужда от още една услуга.
И каза на Якия какво му трябва. Онзи се изненада, но рече „Само минутка“, скри се в съседната стая, а като се върна, връчи на Майрън поисканото. Майрън му благодари. Излезе, качи се в колата на Уин и включи двигателя.
Краят наближаваше.
Беше изминал почти два километра, когато Есперанца му позвъни.
— Баща ти е буден. И иска да те види.
— Предай му, че го обичам.
— Идваш ли?
— Не. Все още не мога. Не и преди да изпълня заръката му.
След което Майрън прекъсна разговора и се разплака.
Глава 33
Кристин Шипи посрещна Майрън във фоайето на института за рехабилитация „Кодингтън“.
— Приличате на притоплен мъртвец. Което никак не е малко, като имате предвид с какви случаи се срещам тук ежедневно.
— Налага ми се да говоря с Кити.
— Вече ви казах по телефона. Изключено е. Нали я поверихте на моите грижи.
— Имам нужда от информация.
— Съжалявам.
— Може и да ви прозвучи мелодраматично, но вероятно е въпрос на живот и смърт.
— Поправете ме, ако греша, но вие дойдохте за помощ, доколкото си спомням.
— Да.
— И правилникът за прием ви беше предварително известен, нали?
— Така е. И наистина смятам, че тя се нуждае от помощ. Но в момента баща ми вероятно е на смъртно легло и очаква от мен някои окончателни отговори.
— Които според вас са известни на Кити?
— Да.
— В момента тя е много зле. Знаете процедурата, която прилагам. Първите четирийсет и осем часа са направо ад. Тя не е в състояние да се съсредоточи. Мисълта й е изцяло обзета от желаната доза.
— И това ми е известно.
Кристин завъртя глава.
— Ще ви отпусна десет минути. — Натисна бутона да разблокира вратата и го поведе по някакъв коридор. Отникъде не се чуваше никакъв звук. Сякаш прочела мислите му, Кристин Шипи обясни: — Стаите ни са напълно шумоизолирани.