— Блекбърито ти е изключено — отвърна Кайл.
Майрън завъртя глава и избръмча с устни така, сякаш онзи е дал погрешен отговор в някоя телевизионна викторина. А от металното високоговорителче на блекбърито се разнесе гласът на Уин:
— Боя се, че сбърка, Кайл.
Тримата замръзнаха.
— Позволи ми сега аз да ти разясня положението с думи прости — опита се Майрън да изимитира напевната интонация на Кайл, — та и ти да схванеш за какво става дума. С кой бутон се включват всички тези модерни екстри? Позна: с бутона за изключване. Казано на разбираем език, всичко изречено от теб дотук го има на запис. А и джипиесът е включен. След колко време да те очаквам, Уин?
— В момента влизам в клуба. Включил съм и на конферентен режим. Така че и Есперанца слуша в момента с изключен микрофон. Есперанца?
Чу се как тя включва микрофона си. И през говорителчето на блекбърито долетя музиката от клуба.
— Намирам се до страничната врата, накъдето бяха повлекли Майрън. И знаеш ли какво стана между другото? Съвсем случайно налетях на един стар приятел — полицай на име Роланд Димонти. Роли, я кажи „здрасти“ на приятеля ми Кайл, ако обичаш.
Чу се мъжки глас:
— Имаш трийсет секунди да изкараш грозната непокътната муцуна на Болитар, лайнян гъз.
Дори двайсет се оказаха предостатъчни.
— Възможно е да съм се припознал — призна си Майрън.
Двамата с Уин се бяха прибрали в Дакота Билдинг чак към два след полунощ. И сега седяха в една от онези стаи, които заможните хора наричат „работен кабинет“, пълна с дървени мебели от епохата на Луи Не-знам-кой-си, мраморни бюстове, огромен античен глобус и етажерки с подвързани в кожа първи издания. Майрън седеше на стол в цвят бордо със златни кабари по облегалките за ръцете. Докато утихне данданията в клуба, Кити се беше изпарила, сякаш изобщо не се бе вясвала. Лекс и Бъз също се бяха омели.
Уин дръпна настрана етажерка с подвързани в кожа първи издания, зад която се появи хладилник. Извади бутилка с шоколадово мляко „Юху“ и я подхвърли на Майрън. Майрън я хвана, прочете упътването „Разклати преди употреба“ и го изпълни. А Уин отпуши една гарафа и си наля ужасно скъп коняк с невероятното име „Последна капка“.
— Може и да съм се заблудил — рече Майрън.
Уин повдигна разлатата конячена чаша и я огледа на фона на лампата.
— Да не забравяме, че оттогава минаха цели шестнайсет години, нали? Цветът на косата й е друг. Самото помещение беше тъмно, а аз я мярнах само за секунда. Така че изобщо не изключвам вероятността да не беше тя.
— „Да не е била тя“ — поправи го Уин. — Бъркаш наклонението.
Типичен Уин.
— Но е била Кити — заключи Уин.
— Ти пък откъде знаеш?
— Теб те знам. Подобни грешки не са в стила ти. Друг вид — да. Но точно такива — никога.
И Уин отпи от коняка си. Майрън се нагълта с „Юху“. Леден нектар с шоколадова сладост. Няма и три години, откакто Майрън почти бе на път да се откаже от любимата си напитка в полза на разните маркови кафета, които ти разяждат стомашната лигавица. Но като се прибра у дома след всичкия преживян в чужбина стрес, пак се върна към „Юху“, по-скоро като утешение, а не заради самия му вкус. И сега пак бе влюбен в еликсира.
— От една страна, всъщност няма никакво значение — заяви Майрън. — Кити отдавна не фигурира в живота ми.
Уин кимна.
— А от друга страна?
Брад. Точно той беше другата страна, че и първата, та дори и двете — и всички останали страни. Възможността след всичките тези години да се срещне с братчето си и евентуално да се помирят. Майрън млъкна за миг и се намести върху стола си. Уин го гледаше безмълвно. И по някое време Майрън продължи:
— Изключено е да е случайност. Кити в един и същ нощен клуб — та дори и в една и съща ВИП зала — с Лекс.
— И според мен не е случайно — съгласи се Уин. — И каква е следващата ни крачка?
— Да открия Лекс. Да намеря Кити.
Майрън впери поглед в етикета на „Юху“ и не за пръв път се запита каква, по дяволите, е тая съставка, наречена „суроватка“. Умът блокира. Започва да шикалкави, да хитрува, да открива какви ли не странни работи по разни опаковки, само и само да избегне неизбежното. И се сети как за пръв път опита тази напитка в къщата им в Ливингстън, в щата Ню Джърси, която сега бе негова собственост. И как и Брад настояваше да пие и той, понеже винаги държеше да подражава на батко си Майрън. Спомни си и часовете, прекарани край баскетболното табло в задния им двор, където на Брад се падаше честта да събира отскочилите топки, за да има Майрън повече време да тренира стрелбата си. Колко часове бе посветил Майрън на хвърлянето на топката в коша: финт, поемане на паса от Брад, отскок, изстрел; плюс още сума ти часове сам. Но Майрън не съжаляваше за нито един миг, отдаден на тези занимания, макар понякога да се чудеше що за приоритети беше имал — приоритетите на повечето забележителни спортисти. Май излизаше, че онази „целенасочена преданост“, от която толкова се възхищаваме, не е нищо повече от „маниакална себеотдаденост“. И кое по-точно й е възхитителното?