Тя влезе в офиса си и затвори вратата след Майрън.
— Нищо не се получава — каза.
— С кое?
— С академията.
— Като гледам, не можеш да се оплачеш от липса на посещаемост.
Сузи се тръшна на стола зад бюрото си.
— Първоначалната ми концепция беше забележителна: тенис академия за най-добрите играчи, но и място, където ще могат да дишат и живеят спокойно и да се развиват всестранно. Ползата ми се струваше очебийна. Тук при мен щяха да израснат като по-лесно адаптиращи се и по-щастливи личности. А това, убеждавах се, в крайна сметка ще се отрази положително и на качеството на играта им.
— И?
— И. Кой може да каже какво всъщност означава „в крайна сметка“? Истината обаче е, че концепцията ми се проваля. Не стават по-добри играчи. Най-добри стават онези, които се интересуват единствено от тениса, но ни най-малко от изкуство, от театър, от приятели. Победители стават само онези, които искат да те пребият, да те размажат без капчица милост.
— Ти наистина ли си вярваш?
— Нима ти си на друго мнение?
Майрън не й отвърна.
— Родителите също го забелязват. Че децата им са по-щастливи тук. Не изгарят така бързо, но пък по-добрите играчи напускат и отиват в сериозните лагери за подготовка.
— Разсъждават в краткосрочен план — отбеляза Майрън.
— Може и да си прав. Но че щели да изгорят към двайсет и пет годишна възраст — голяма работа, тогава кариерата им бездруго щяла да е близо до залеза. Те искат сега да побеждават. На нас това ни е ясно, нали, Майрън? И двамата сме надарени спортисти. Но нямаш ли онзи инстинкт на убиец — онова, което те прави голям състезател, ако не голям човек — много е трудно да влезеш в елита.
— Да не искаш да кажеш, че и ние сме били като тях? — попита Майрън.
— Не. Но мен ме шпореше майка ми.
— А мен?
Сузи се засмя.
— Помня те, когато играеше за „Дюк“ във финала на студентския шампионат. И изражението на лицето ти… готов беше да умреш, но да не загубиш.
Замълчаха и двамата. Майрън бе вперил поглед в тенис трофеите, в онези лъскави вещи, представляващи успеха на Сузи. Накрая тя попита:
— Наистина ли снощи видя Кити?
— Да.
— А брат си?
— Може и да е бил с нея, но не го видях — завъртя глава Майрън.
— Мислиш ли това, което и аз си мисля?
Майрън се размърда на стола си.
— Ти смяташ, че Кити е постнала това „не негово“?
— Допускам тази възможност.
— Дай да не прибързваме с изводите. Каза, че искаш да ми покажеш нещо. Във връзка с Кити.
— Точно така. — И задъвка долната си устна — нещо, което Майрън отдавна не я бе виждал да прави. Изчака я, остави й известно свободно време и пространство. — И вчера, след като разговаряхме с теб, се поразтърсих.
— За какво по-точно?
— И аз не знам — рече с известна нотка на нетърпение. — Нещо, което да ми подскаже какво става.
— Окей.
Сузи затрака по клавиатурата на компютъра.
— Започнах от моята си страница във „Фейсбук“, където е постната лъжата. Имаш ли представа как някой може да ти стане фен във „Фейсбук“?
— Предполагам, че просто се регистрира.
— Точно така. И се захванах да направя нещо подобно на онова, което ти предложи. Да търся сред тях някое старо гадже, стара съперница на корта или изгонен музикант — някой, който би имал причина да ни навреди.
— И?
— Започнах отзад напред, от най-новите записали се на фен страницата ми. Все пак не забравяй, че вече имам четирийсет и пет хиляди фенове. Така че ми отне доста време. Но в крайна сметка…
Сузи все още чукаше по клавишите.
— Окей, ето го. Изведнъж гледам профил на лице, което се е регистрирало преди три седмици. Доста странно ми се видя, особено в светлината на казаното от теб снощи.
Направи знак на Майрън, а той стана и заобиколи да види екрана. Името, изписано с едри букви най-отгоре на профилната страница, никак не го изненада.
Кити Хамър Болитар.
Глава 8
Кити Хамър Болитар.
След като се върна на спокойствие в офиса си, Майрън разгледа по-подробно „Фейсбук“ страницата. Като видя и снимката, съвсем се убеди: това беше снаха му. Е, поостаряла, естествено. И поочукана от годините. Не беше онова очарователно създание от дните й в големия тенис, но лицето й все още ловеше окото. Втренчи се в образа й и се помъчи да потисне омразата, която избиваше на повърхността, щом се сетеше за нея.