Кити Хамър Болитар.
Есперанца влезе и безмълвно седна до него. Друг би си помислил, че Майрън предпочита в такъв момент да е сам. Но Есперанца го познаваше добре. Погледна екрана.
— Първата ни клиентка — каза.
— Ъхъ — потвърди Майрън. — Ти не я ли видя снощи в клуба?
— Не. Само те чух да викаш името й, но докато се обърна, нея вече я нямаше.
Майрън прегледа постингите на стената си. Слаба работа. Играещи на „Мафиотски войни“ и любители на викторините. Направи му впечатление, че приятелите на Кити наброяват четирийсет и трима.
— Предлагам за начало да разпечатаме списъка с приятелите й да видим дали пък не познаваме някого.
— Окей.
Майрън кликна на иконката на фотоалбум, озаглавен „Брад и Кити — любовна история“. И заедно с Есперанца взе да разглежда снимките в него. Дълго мълчаха. Майрън цъкаше с мишката. Живот. Тъкмо това разглеждаше. Досега се беше подигравал с тия социални мрежи; не ги разбираше и се дразнеше от всичките идиотщини, от едва ли не перверзните писания, които се срещаха по тях, но ето че в момента бе свидетел на нещо, което представляваше цял един живот, в случая — дори два.
Животът на брат му и на Кити.
И гледаше как двамата остаряват пред очите му. На пясъчна дюна в Намибия. Катерене по скали в Каталония. Екскурзия на Великденските острови. В помощ на местното население на Куско. Скокове от скали в морето в Италия. Планински преходи в Тасмания. На археологически разкопки в Тибет. На част от снимките, например на онези с планинските обитатели на Мианмар, бяха в местни носии. На други бяха по шорти и тениски. Почти винаги с раници. Често се бяха снимали опрели буза един о друг и усмивките им едва ли не се докосваха. Косата на Брад си беше останала тъмна, къдрава и рошава, понякога толкова дълга, че можеше да го вземеш за растафарианец. Всъщност братчето му не се беше променило чак толкова. Огледа носа му и му се стори, че е станал по-крив — но пък можеше и да се дължи на ракурса.
Кити бе отслабнала. Във физиката й вече имаше нещо хем жилесто, хем крехко. Майрън не спираше да цъка. И истината — истина, която трябваше да го радва — бе, че и Брад, и Кити сияеха на всяка снимка.
Сякаш прочела мислите му, Есперанца отбеляза:
— Дяволски щастливи изглеждат.
— Така е.
— Но това са ваканционни снимки. Нищо не ти казват.
— Не са ваканционни — поправи я Майрън. — Те така живеят.
Коледа в Сиера Леоне. Ден на благодарността в Ситка, Аляска. Някакъв друг фестивал, този път в Лаос. Като текущ адрес Кити бе вписала „Отдалечени кътчета на планетата Земя“, а като професия — „Бивше нещастно дете чудо в тениса, а сега щастлив номад, с желание да подобри света“. Есперанца посочи с пръст „професията“ и го пъхна в устата си в знак, че й иде да повърне.
Приключиха с първия албум и се върнаха в началото за останалите два — „Моето семейство“ и „Най-хубавото в живота ни — синът ни Мики“.
— Добре ли си? — попита Есперанца.
— Нищо ми няма.
— Пускай следващия тогава.
Майрън кликна върху папката „Мики“ и зареди куп иконки с изображения. За миг замръзна с мишка в ръка. Есперанца също не помръдваше. Майрън взе да цъка почти механично една по една снимките на момчето — от новородено до някакви съвсем скорошни, на които изглеждаше към петнайсетгодишен. Есперанца се приведе да ги разгледа по-отблизо и по някое време прошепна: „Господи!“.
Майрън продължаваше да мълчи.
— Върни назад — каза тя.
— На коя?
— Знаеш на коя.
Върна се на снимката, на която Мики играеше баскетбол. Подобни снимки имаше много — заснети и в Кения, и в Сърбия, и в Израел — но на тази специално Мики стреляше в баскета с отскок назад, с чупка в китката, почти опрял топката в челото си. По-високият му противник се мъчеше да му направи чадър, но очевидно нямаше начин да успее. Освен отскок, Мики притежаваше и способността да го прави с отдръпване, та вдигнатата ръка на другия да не може да стигне до топката. Майрън буквално си представи лекия тласък и кривата, по която щеше да полети въртящата се безупречно назад топка.