— И кое промени нещата?
— Според теб Кити — усмихна се баща му.
Майрън си премълча.
— Как смяташ? Ще имате ли деца с Териса?
Смяната на темата го обърка. Не знаеше как точно да отговори. Затова бавно изрече:
— Доста деликатен въпрос. — Териса не можеше да има повече деца. Още не го беше съобщил на родителите си, тъй като искаше първо да я заведе на лекари специалисти, понеже и на него му беше трудно да го възприеме. Така или иначе, моментът не беше подходящ за подобен разговор. — Вече сме на години, но знае ли човек?
— Ще ти дам все пак един съвет, който няма да намериш в нито една книга за отглеждането на деца — приведе се към него баща му. — Ние, родителите, сме склонни да си приписваме по-голямо значение, отколкото в действителност имаме.
— Прекалено скромничиш.
— Ни най-малко. Известно ми е, че според теб ние с майка ти сме най-страхотните родители. И това ме радва. Наистина. Може би за теб сме били точно такива, при все че си блокирал в съзнанието си много от лошите аспекти.
— Като кое например?
— Нямам намерение да анализирам точно сега грешките си. И не е в това въпросът. Предполагам, че може и да сме били добри родители. Повечето хора са такива. И ако допускат грешки, то е от престараване. Но истината е, че в най-добрия случай ние, родителите, не сме нищо повече от едни автомонтьори. Способни сме да регулираме двигателя и да му осигурим необходимото смазване. Да поддържаме колата в движение, да й проверяваме маслото. Но колата си е такава, каквато е. Идва при нас като ягуар, тойота или приус. И не можем да превърнем тойотата в ягуар.
— Тойота в ягуар ли? — вдигна вежда Майрън.
— Разбираш какво искам да кажа. Знам, че аналогията ми не е най-подходящата, пък и като се замисля, не е и издържана технически в смисъл, че не е задължително ягуарът да превъзхожда тойотата. Просто са създадени различни и имат различни нужди. Има деца, които са срамежливи, други са отворени, трети обичат да четат, четвърти са спортисти — в този смисъл ти говоря. Но възпитанието не променя кой знае колко тези неща. Дори и да успеем да внушим определени ценности, обикновено объркваме онова, което вече е налице.
— Тоест когато тръгнеш да правиш от тойотата ягуар — обади се Майрън.
— Сарказмът ти е излишен.
И Териса му беше изтъкнала абсолютно същия аргумент преди време на заминаване за Ангола, макар и при коренно различни обстоятелства. Природата надделява над възпитанието, твърдеше и тя. С което целеше и да го успокои, и да го утеши, но сега, седнал на верандата срещу баща си, Майрън не беше съвсем готов да го приеме.
— Природата му нямаше да остави Брад да си седи у дома, на едно място — рече баща му. — Него все го сърбяха ходилата. Писано му е било да скита — да е номад, като прадедите ни. Затова ние с майка ти го пуснахме да върви. Като малки и двамата бяхте невероятни спортисти. Но ти имаше и спортна злоба, а Брад — не. Направо я ненавиждаше. Което не значи, че беше по-добър или по-лош от теб, а просто различен. Ох, уморих се. Стига толкова. Предполагам, че не си се захванал току-така, без причина да търсиш брат си след всичките тези години.
— Имаш право.
— Хубаво. Понеже въпреки всичко, което казах дотук, разривът помежду ви винаги е бил една от най-големите ми болки. И много ще се радвам, ако се сдобрите.
Тишина. Наруши я след време жужащият мобифон на Майрън. Погледна екранчето и се изненада, че го търси не кой да е, а Роланд Димонти — полицаят от нюйоркското управление, който му беше помогнал предната нощ в „Три Даунинг“. С Димонти ги свързваше стара дружба — вражда.
— Ще трябва да отговоря — каза Майрън.
Баща му даде знак да не се притеснява.
— Ало?
— Болитар? — излая насреща му Димонти. — Той не беше ли престанал с неговите щуротии?
— Кой?
— Много добре знаеш кой. Къде, по дяволите, е оня психопат Уин?
— Нямам представа.
— Съветвам те в най-скоро време да го откриеш.
— Чакай. Какво е станало?
— Една голяма шибана беля е станала. Така че побързай да го намериш.
Глава 9
Майрън надникна през зарешетения прозорец на спешната приемна. От лявата му страна стоеше Роланд Димонти и вонеше на тютюн за дъвчене, но и на цяла бутилка вкиснат одеколон „Хай Карате“. Роден и израснал в манхатънския район, известен с прозвището „Кухнята на ада“, Димонти бе поклонник на модата „градски каубой“ и сега се беше изтупал в тясна лъскава риза с тик-так копчета и везани ботуши, достойни за нозете на мажоретка към отбора по американски футбол „Сан Диего Чарджърс“. Косата му бе оформена в стила на бившия хокеист и понастоящем коментатор за една от местните телевизии. Майрън усещаше, че Димонти го оглежда.