При липсата на ресторант как се хранят заможните люде ли? Готви им прислуга. Вечерните партита са нещо най-нормално и домакините се редуват: днес е ред на Боб, утре сме у Флечър, в петък може да сме на яхтата на Конрад, а в събота, живот и здраве — в имението на Уиндзър. Щом летуваш тук — и забележете глаголната форма на думата „лято“ — най-вероятно преди теб тук са летували и баща ти, и дядо ти. Самият въздух ухае на морски пръски и одеколон „Синя кръв“.
От двете страни на острова има по една загадъчна оградена територия. Едната е непосредствено до тревните тенискортове и е собственост на военните. Никой няма представа какво става там, но слуховете за подмолни операции и тайнствеността от типа на онази, с която е забулен Розуел, нямат край.
Другият закрит анклав е в южния край на острова. Земята е собственост на Гейбриъл Уайър — ексцентричния отшелник и солист на дуета „Хорс Пауър“. Осемте и половина хектара на комплекса тънат в пълна секретност, охраняват се от гардове, съоръжени с най-новата техника. В това отношение Уайър бе изключение сред обитателите на острова. Харесваше му да е саможив — затворник, отшелник. Може да се каже, че Гейбриъл Уайър много държи на този си статут, заключи Майрън.
Ако можеше да се вярва на клюките, синьокръвните жители се бяха примирили постепенно със самотния рок певец. Някои твърдяха, че са го виждали по пазара. Според други често плувал привечер, сам или с някоя поразителна красавица. Но както повечето данни за Гейбриъл Уайър, и тези не можеха да се потвърдят.
Единственият реален път до комплекса на Уайър бе черен, с около пет хиляди табели „Влизането забранено“ и караулка с бариера. Майрън отказа да се съобрази с табелите, понеже поначало си беше гламав нарушител на предупредителни надписи. Пристигна с наета моторница, взе назаем от притежаващия имот на острова братовчед на Уин Бакстър Локуд един адски шикозен висман роудстър MF5 с цена на дребно над четвърт милион долара и си зададе въпроса дали да не мине направо през бариерата, но реши, че старият Бакс може и да не се зарадва особено на драскотините.
Гардът вдигна глава от книжката, която четеше. Имаше зла канадска ливада, авиаторски тъмни очила и стойка на професионален военен. Майрън му махна весело и му пусна „Усмивка номер седемнайсет“ — очарователно стеснителна, копирана от ранния Мат Деймън. Направо заслепяваща.
— Обръщай и се връщай назад — нареди му охранителят.
Грешка. „Усмивка номер седемнайсет“ действа само на дамите.
— Ако беше дама, щеше вече да си заслепен.
— От усмивката ли? О, заслепен съм вече. Само че вътрешно. А ти обръщай и да те няма.
— Не се ли предполага да се обадиш в къщата да не би случайно да ме очакват?
— О — сепна се охранителят. Изобрази с пръсти телефон и се направи, че говори. Накрая окачи пръстите си и рече: — Обръщай и изчезвай.
— Дошъл съм да се видя с Лекс Райдър.
— Не съм убеден.
— Казвам се Майрън Болитар.
— На колене ли трябва да падна?
— Стига ми само да вдигнеш бариерата.
Гардът остави книгата си и бавно се изправи.
— Няма да я бъде, Майрън.
Не че Майрън бе очаквал нещо по-различно. Само шепа хора бяха виждали Гейбриъл Уайър през последните шестнайсет години, след смъртта на младата Алиста Сноу. Когато трагедията се случи, медиите се втурнаха да показват снимки на харизматичния фронтмен. Според някои се беше отървал благодарение на популярността си, а трябвало да го осъдят поне за непредумишлено убийство, но свидетелите се бяха оттеглили и дори бащата на Алиста Сноу по някое време престана да настоява за справедлива присъда. Независимо от това, че му изчистиха името, или по-скоро потулиха цялата история, нещастният инцидент промени завинаги Гейбриъл Уайър. Той изчезна и ако можеше да се вярва на слуховете, прекара две години в Тибет и Индия, преди да се върне в Съединените щати обгърнат от такава тайнственост, че и Хауърд Хюз щеше да му завиди.
Оттогава никой не беше виждал Гейбриъл Уайър на обществено място.