— Щото оня шизофреник параноята го перва особено силно през деня.
— Кой, между другото, е оня тип на бариерата?
— Кой тип?
Майрън му го описа. Кръвта се отече от лицето на Лекс.
— На бариерата ли беше? Сигурно на идване си задействал някой сензор. Той поначало седи вътре.
— Питам те кой е.
— Не го знам. Не е от най-разговорливите.
— Преди виждал ли си го?
— Надали — отговори прекалено бързо Лекс. — Виж какво: Гейбриъл не обича да се говори много за охраната му. Нали ти казах, че го мъчи параноята. Майната му. Давай нататък. Това не е важно.
Майрън не възрази. В края на краищата не беше дошъл да изучава как живее една рок звезда.
— Ще пиеш ли нещо?
— Не. Тази вечер смятаме да бачкаме до късно.
— И защо ти е да се криеш?
— Изобщо не се крия. По принцип така работим. Забиваме само двамата с Гейбриъл в студиото. И записваме парчета. — Хвърли поглед на двамата едри бодигардове. — Та кажи сега ти какво търсиш тука. Нали ти казах, че съм окей. Останалото не те засяга.
— Да, но нещата вече не опират само до теб и Сузи.
Лекс въздъхна и се облегна назад. Като у повечето застаряващи рокери, и неговата кожа се бе съсухрила като кората на старо дърво.
— Защо? Да не би изведнъж и теб да е почнало да те засяга?
— Интересува ме Кити.
— Виж кво, пич. Тя също не е моя грижа.
— Искам само да ми кажеш къде е, нищо повече.
— Никаква представа нямам.
— Дори адрес или телефонен номер?
Лекс завъртя глава.
— Как тогава се случихте в една компания в „Три Даунинг“?
— Не беше само тя. Бяхме десетина-дванайсет души.
— Останалите не ме вълнуват. Питам те: Кити как се озова с вас?
— С Кити сме стари дружки — предвзето сви рамене Лекс. — В случая най-неочаквано ми звънна и рече, че й се излизало някъде. А аз й казах къде може да ни намери.
Майрън го изгледа.
— Не ме будалкаш, нали?
— Моля?
— Че най-неочаквано ти звъннала да излезете някъде. Хайде, не на мен тия.
— Чакай, Майрън. Я ми обясни като начало, защо задаваш всичките тия въпроси? Защо не попиташ първо брат си?
Мълчание.
— Аха. Ясно — заключи Лекс. — Защото действаш от името на брат си, така ли?
— Не.
— Нали знаеш, че понякога ме избива на философстване?
— Знам.
— Ще ти кажа нещо съвсем простичко: взаимоотношенията, особено сърдечните, са сложна работа. И най-добре е да оставиш хората сами да си се оправят.
— Къде е Кити, Лекс?
— Казах ти вече. Не знам.
— Ти пита ли я за Брад?
— Да съм я питал за мъжа й? Е, сега е мой ред да река: „Не ме будалкаш, нали?“.
Майрън му подаде снимката на мъжа с конската опашка, направена от охранителната камера.
— В клуба Кити се е срещнала с този човек. Познаваш ли го?
Лекс погледна фотографията и завъртя глава.
— Не.
— Но той беше в свитата ти.
— Не, не е бил с нас — отрече Лекс. Въздъхна, взе една книжна салфетка и започна да я къса на ивици.
— Разкажи ми какво точно стана, Лекс.
— Нищо не е станало. Нищо сериозно, имам предвид. — И погледна към бара, където някакъв шишко в шита по поръчка риза за голф се мъчеше да заприказва една от детегледачките. По уредбата вървеше „Викни!“ на „Тиърс фор Фиърс“ и буквално всички посетители се изцепиха „Викни!“ в съответния момент. Ония на дансинга продължаваха да щракат с пръсти.
Майрън чакаше. Лекс, изглежда, имаше нужда да си събере мислите.
— Виж какво. Кити ми се обади, че искала да говори с мен. Прозвуча ми доста отчаяна. Знаеш колко от отдавна се познаваме с нея. Не си забравил ония времена, нали?
Говореше за миналото, когато боговете на рока купонясваха с изгряващите старлетки на тениса. По някое време във веселбата се беше включил и Майрън, току-що завършил право и търсещ клиенти за новосъздадената си агенция. Като „стажант“ при брат си участваше и Брад през последното му безгрижно лято преди следването. В началото си онова лято наистина им се струваше многообещаващо. А приключи с това, че любовта на живота му разби сърцето на Майрън, след което и Брад изчезна завинаги от живота му.
— Помня ги — каза Майрън.
— Та реших, че на Кити просто й се е прищяло да си кажем по едно „здрасти“ заради миналото ни. Винаги съм я съжалявал заради внезапния край на кариерата й. Пък и, честно казано, ми беше любопитно да я видя. Откакто се отказа, минаха цели петнайсет години все пак.