— Горе-долу.
— Така че Кити се появи в клуба, а аз моментално усетих, че нещо не е в ред.
— В смисъл?
— Цялата трепереше. И очите й бяха помътнели — типичен поглед на закъсал наркоман. Макар самият аз отдавна да не съм ползвал. За нас със Сузи тая война е в далечното минало. А Кити, с извинение, още се друса. И не беше дошла да се видим, а да я захраня. Като й казах, че съм се измъкнал от тия истории, взе да ме врънка за пари. И пари й отказах. И тя ме остави на мира.
— Остави те на мира ли?
— Ъхъ.
— Какво значи това „остави те на мира“?
— Какво не му разбираш бе, човек? Най-елементарно уравнение. Кити беше изперкала и си търсеше доза. Поради което се хвана с някой, който… ъъъ… можеше да й помогне.
— С тоя ли? — Майрън вдигна снимката на Конската опашка.
— Вероятно.
— И после?
— После нищо.
— Нали каза, че с Кити сте стари дружки.
— Е, и?
— Не ти ли дойде наум да се опиташ да й помогнеш?
— По кой начин? — вдигна длани към небето Лекс. — Да й организирам интервенция там, в самия клуб ли? Или да я завлека насила в клиника за рехабилитация?
Майрън нищо не каза.
— Не знаеш какво е да си наркоман.
— Знам те тебе какъв беше — отвърна Майрън. — Как двамата с Гейбриъл хвърляхте всичките си пари за бело и бухалки.
— Бело и бухалки. Добре казано — засмя се Лекс. — А ти защо тогава не взе да ни помогнеш?
— Може би е трябвало.
— И да искаше да ни помогнеш — нямаше как. В такива ситуации човек трябва сам да се оправя.
Майрън се замисли по въпроса. Запита се дали една навременна интервенция спрямо Гейбриъл Уайър е нямало да спаси Алиста Сноу. Насмалко да го каже и на глас, но не видя смисъл.
— Колкото и да се мъчи човек да оправи нещата — каза Лекс, — светът следва своите си приливи и отливи. И ако тях се опиташ да промениш, нещата стават още по-лоши. Невинаги зависят от желанието ти, Майрън. Искаш ли да ти дам веднага пример от… твоето минало, да речем?
— По-добре недей — отвърна Майрън и веднага съжали, че го е казал.
— Когато навремето се запознахме, ти си имаше сериозна приятелка. Джесика, доколкото си спомням, фамилията й съм забравил. Писателката.
Съжалението на Майрън взе да придобива собствена форма и да расте.
— Но между двама ви стана нещо неприятно. Не знам какво точно. А ти беше на колко тогава? Двайсет и четири, двайсет и пет, нещо такова.
— Какво по-точно искаш да кажеш, Лекс?
— А аз бях голям поклонник на баскетбола и знаех наизуст цялата ти биография. Взет директно от университета в професионалния отбор „Бостън Селтикс“. Бъдещата голяма суперзвезда, всичките му планети така били подредени, докато един ден — бам! — в тренировъчен предсезонен мач унищожи коляното си. И край на кариерата ти — ей така, за някакъв си миг.
— Давай по-конкретно — направи гримаса Майрън.
— Добре де, изчакай една секунда. Отиваш да следваш право в Харвард, а оттам слизаш до тенис академията на Ник Болетиери да привличаш към представителството си млади тенисисти. Без никакви шансове за успех срещу големите фирми от рода на Ай Ем Джи и „Трупро“. Щото кой пък беше ти? Някакъв току-що завършил училище младеж. Ти обаче успя да привлечеш най-многообещаващата млада тенисистка, Кити, а след като тя се отказа от спорта — и Сузи. Даваш ли си сметка как го постигна обаче?
— Не виждам връзката.
— Изтрай още секунда де. Знаеш ли как?
— Благодарение на красноречието си, предполагам.
— Хвана ги по същия начин, по който хвана и мен, когато реши да разшириш дейността си извън спорта. У теб има някакво благоприличие, Майрън, което човек веднага усеща. Признавам: разумно говориш, а и фактът, че Уин ти е финансист, също ти осигурява значително предимство. Но онова, което истински те отделя от останалите, е, че на теб ти пука. Знаем, че винаги можем да разчитаме на теб, ако загазим. И че по-скоро би се лишил от ръка или крак, отколкото да откраднеш от нас и един цент.
— При цялото ми уважение — прекъсна го Майрън, — все още не разбирам накъде биеш.
— И така, Сузи ти се обажда, че сме се скарали, и ти хукваш. Това ти е работата. Затова са те наели. Но ако става дума за друг, ненает човек, аз си имам своя философия: вълничките избиват на повърхността.