Затова прецени, че ще е по-добре да се размотава по коридора и да държи вратата под око. Беше 10:20 ч. Предполагаше се всяка среща да трае по четвърт час, не повече от половин час. Минимум по десет минути на ученик. Така че във всички случаи следващата среща трябваше да започне в десет и половина. И ако никой не се появеше до 10:28 ч. да речем, Майрън щеше да се опита да влезе в десет и половина.
Майрън Болитар — царят на планирането.
Обаче в 10:25 ч. се появиха нови родители, след което равномерният родителски поток не спря чак докъм обяд. За да не прави впечатление с размотаването си, след началото на поредната среща Майрън слизаше на долния етаж, криеше се из тоалетните, задържаше се по стълбищата. Взе да го мъчи сериозна скука. Направи му впечатление, че повечето бащи носеха сини блейзъри и дънки. Време му беше май да осъвремени гардероба си.
Най-после към обяд се получи пролука. Майрън стоеше пред вратата и се усмихна на излизащите родители. До този момент не беше успял да зърне Джоуел Фишман, който си седеше в стаята и изчакваше родителите да си тръгнат, а когато новодошлите почукваха, се провикваше отвътре: „Entrez“.
Така че Майрън почука, след като му дойде редът, но не получи отговор. Пак почука. Пак тишина. Завъртя топката на бравата и отвори. Фишман седеше зад катедрата, захапал сандвич. Пред него имаше и кен кока-кола, и плик чипс. Конската опашка изглеждаше съвсем различен без… ъъъ… конската си опашка. Избелялата му жълта риза с къси ръкави бе толкова тънка, че отдолу личеше потникът му. Върху ризата му имаше една от ония вратовръзки с дечица на УНИЦЕФ, които бяха върхът на модата през 1991 г. Косата му бе късо подстригана и сресана на път. Изобщо имаше типичния вид на прогимназиален учител по френски и нищо общо с дилъра на дрога от нощния клуб.
— С какво мога да съм ви полезен? — попита Фишман с видимо раздразнение. — Родителските срещи продължават след един часа.
Явно и тоя се беше подвел по хитрата му дегизировка.
— Глад за сол ли те мъчи? — посочи Майрън чипса.
— Моля?
— Като след друсане. Иде ти целия наведнъж да погълнеш, а?
— Моля?
— Остроумен намек за… няма значение. Казвам се Майрън Болитар. И искам да ти задам няколко въпроса.
— Кой?
— Майрън Болитар.
Мълчание. Майрън едва се удържа да не изтръби триумфално „Та-дааа“. Все пак ролята му бе на зрял човек.
— Познаваме ли се? — попита Фишман.
— Ти мен — не.
— Нямам дете с такава фамилия в нито един от класовете си. Да не би да търсите колежката ми по френски, госпожа Парсънс? Тя е в двеста и единайсета стая.
Майрън затвори вратата зад гърба си.
— Не ми трябва никаква госпожа Парсънс. Търся Кръш.
Фишман зяпна с пълна уста. Майрън прекоси стаята, грабна родителския стол, завъртя го и седна мачовски с облегалката пред себе си. Господин Заплаха.
— При повечето мъже конската опашка е признак на кризата на средната възраст. Но трябва да призная, че на теб, Джоуел, ти отива.
Фишман успя да преглътне залъка си. Риба тон, ако се съдеше по миризмата. С пълнозърнест хляб, както забеляза Майрън. И маруля, и домат. И се запита дали някой му го е приготвил, или сам си го е сглобил, след това се запита защо ли вечно си задава подобни въпроси.
В желанието си да спечели време Фишман се пресегна към кена с колата и отпи.
— Не разбирам за какво говорите.
— Виж какво: искам една услуга от теб, и то — съвсем незначителна — рече Майрън. — Дай да си спестим дребните отрицания, а? Ще икономисаме сума ти време и няма да забавим родителите, които ще пристигнат в един.
И му подхвърли една от снимките от нощния клуб.
— Не съм аз — отрече Фишман, след като й хвърли бърз поглед.
— Ти си, Кръш.
— Тоя тук е с конска опашка.
— Току-що те помолих за съвсем дребна услуга — въздъхна Майрън.
— Полицай ли сте?
— Не съм.
— На такъв въпрос сте длъжен да отговорите истината — каза онзи. Което не беше съвсем така, но Майрън не си направи труда да го поправи. — И много съжалявам, но май ме бъркате с някой друг.
На Майрън му идеше да се пресегне през катедрата и да чукне оня по тиквата.
— Снощи в „Три Даунинг“ забеляза ли една едра жена с костюм на Батгърл?