Майрън прескочи катедрата и блъсна стола. Фишман се изтърси на пода по гръб. Опита се да излази настрани. Но Майрън му скочи отгоре и седна върху гръдния му кош. Прикова с колене ръцете на Фишман към пода, както батковците обуздават по-малките си братчета. Навици от детинство.
— Ти да не си луд, бе? — озъби му се Майрън.
Никакъв отговор. Майрън му заши два яки шамара. Фишман изпищя от ужас и се сгърчи безпомощен. А Майрън се сети за видеото с Кити, за самодоволната му усмивка, та взе че му изтресе и един мощен юмрук по физиономията.
— Пистолетът не е зареден! — проплака Фишман. — Провери и ще видиш. Моля ти се!
Без да вдига колене от дърпащите се ръце на Фишман, Майрън провери и се убеди, че онзи не лъже. Нямаше нито един патрон. Запокити пистолета в ъгъла на стаята. Сви юмрук за нов удар. Но Фишман вече хлипаше. Не плачеше от страх, а по детски, с пълна сила. Майрън се изтърколи настрана, все така нащрек, в случай че онзи си наумеше да го изненада.
А Фишман се сви на малка топка. И взе да разтърква очи с юмручета. Майрън зачака.
— Извинявай бе, човек — успя да вмести между хлипанията си Фишман. — Ама много ме стресна. Наистина ти се извинявам.
— Да, ама ми извади пищов.
— Обърках се — повтори оня. — Не разбираш ли? Нервите ми са опънати докрай.
— Джоуел?
Оня не спираше да подсмърча.
— Джоуел? — Майрън му плъзна нова снимка по пода. — Виждаш ли тая жена?
Онзи не снемаше ръце от очите си.
Майрън умишлено придаде грубост на гласа си:
— Погледни я, Джоуел!
Фишман бавно свали ръце. Лицето му бе омазано със сълзи, а вероятно и със сополи. Печеният манхатънски дилър Кръш обърса с ръкав лицето си. Майрън се опита да го изчака, но оня само се блещеше на снимката.
— Ти се срещна с тази жена само преди няколко вечери в „Три Даунинг“ — каза Майрън. — И само да си посмял да ми разправяш, че не знаеш за какво става дума — ще си сваля обувката и с нея ще те напердаша. Разбра ли ме?
Фишман кимна.
— Помниш я, нали така?
— Погрешна представа имаш — затвори очи Фишман.
— Това никак не ме вълнува. Знаеш ли как се казва?
— Не знам дали следва да ти отговоря.
— Обувката ми, Джоуел. Като те замлатя с нея, веднага ще си кажеш.
Фишман отново обърса лице и завъртя глава.
— Не ти е в стила.
— Това пък какво означава?
— Нищо. Просто усещам, че повече няма да ме биеш.
Навремето нямаше да усетиш колко бързо щях да те набия, помисли си Майрън. Но в случая Фишман беше прав. Наистина нямаше намерение да го бие повече.
А като забеляза, че Майрън се колебае, Фишман го попита:
— Имаш ли понятие какво е да си наркоман?
Олеле, тоя пък накъде заби сега?
— Да, Джоуел, имам.
— От личен опит ли?
— Не. Да не искаш да кажеш, че си наркоман, Джоуел?
— Не. По-точно, употребявам от време на време. Но не там е работата. — И неочаквано килна глава, като учител, любопитен да чуе отговора на въпроса си. — Знаеш ли кога един наркоман най-сетне ще потърси помощ?
— Когато стане неизбежно.
А онзи се захили, сякаш получи правилния отговор. От Майрън Болитар — отличника на класа.
— Точно така. Когато ножът опре до кокала. Точно така стана и сега. Вече го съзнавам. Давам си сметка, че имам проблем и че ми се налага да прибягна до помощ.
Майрън се спря в последния миг да не каже нещо остроумно. Започне ли да говори човекът, от когото търсиш някакви сведения, най-добре е да го оставиш да приказва.
— Конструктивно намерение — рече, едва сдържайки отвращението си.
— Имам две деца. И прекрасна съпруга. Чакай да ти ги покажа.
И посегна към джоба си. Което накара Майрън рязко да се приближи. Фишман кимна, забави движенията си и извади връзка ключове. И подаде на Майрън един от ония ключодържатели със снимка. Семейна фотография, направена, ако се съдеше по фона, в увеселителния парк „Сикс Флагс“. От едната страна на семейството стоеше зайчето Бъгс, а от другата — Чурулик-пиленце. От красотата на госпожа Фишман наистина можеше да ти спре дъхът. Джоуел беше застанал на едно коляно, от дясната му страна стоеше момиченце на пет-шест годинки с руси коси, с една от ония широки усмивки, които са толкова заразни, че Майрън усети как и ъгълчетата на собствените му устни се извиват нагоре. От другата страна на Джоуел стоеше момченце, с около две години по-малко от момиченцето. Момченцето се срамуваше и почти бе скрило лице в рамото на татко си.