— Почина през януари — каза тя със стегнато гърло. — Сърдечен удар. Както си пресичал улицата. Хората помислили, че го е блъснала кола. А той просто рухнал на зебрата и починал. Ей така — за един миг. А беше само на петдесет и три. Влюбихме се още в гимназията. В тази къща две деца отгледахме. И крояхме планове за старините си. Аз току-що се бях пенсионирала като пощенски служител и си правехме сметката да тръгнем да пътешестваме.
Хвърли му една бърза усмивка в смисъл „какво да се прави“ и извърна очи. Всеки носи своите си белези, кошмари и призраци. Всеки се движи, усмихва се и се преструва, че всичко му е наред. Проявяваме учтивост към околните, правим им път, редим се на опашка в супермаркета и се стремим да прикрием болката и отчаянието си. Работим всеотдайно, кроим планове, но в повечето случаи всичко отива по дяволите.
— Моите съболезнования — рече Майрън.
— Не биваше да засягам тази тема.
— Няма лошо.
— Знам, че трябва да се отърва от всички тези неща. И все се каня да ги продам. Но нещо вътре в мен ме възпира.
И понеже не се сещаше какво друго да каже, Майрън прибягна към класическото „Разбирам ви“. Тя успя да се усмихне наново.
— Вас всъщност ви интересува онзи символ.
— Да, ако не възразявате.
Ивлин Стакман отвори кантонерката в другия край на стаята.
— Хорас много държеше да разбере смисъла му. Взе да се рови в разни санскритски и китайски йероглифи. Но така и не успя да стигне до същността му.
— Кога за пръв път го видяхте?
— Символът ли? — Ивлин бръкна и извади нещо като обложка на компактдиск. — Известен ли ви е този албум?
Майрън огледа подадения му картон. Дизайн, ако това беше точната дума, за обложката на албум. Която до момента не беше виждал. Най-отгоре пишеше LIVE WIRE. А отдолу, с по-дребен шрифт: Хорс Пауър ЛАЙВ В МЕДИСЪН СКУЕЪР ГАРДЪН. Не надписът обаче го впечатли, а необичайната фотография под него на Гейбриъл Уайър и Лекс Райдър: двамата застанали с гръб един към друг, снимани голи от кръста нагоре, с кръстосани пред гърдите ръце. Лекс вляво, Гейбриъл вдясно, извърнали глави да изгледат със сериозни погледи бъдещия купувач на албума им.
— Канеха се да издадат този „лайв“ албум току преди трагедията с Алиста Сноу — обясни Ивлин. — Вие не сте ли били с тях по онова време?
— По-късно се включих — завъртя глава Майрън.
Не можеше да откъсне очи от снимката. И Гейбриъл, и Лекс имаха грим по очите. Пространството на снимката беше поделено по равно между двамата, дори с леко предимство за Лекс, тъй като погледът автоматично се насочва първо наляво, и въпреки всичко човек оставаше с неизбежното чувство, че очите му са привлечени едва ли не тотално от Гейбриъл Уайър, като че някакъв прожектор осветяваше тъкмо неговата половина от снимката. С цялото си хетеро уважение, Майрън не можеше да отрече, че Гейбриъл е дяволски красив. Погледът му не само изпепеляваше, но те и зовеше, настояваше за вниманието ти, държеше да предизвика реакцията ти.
Преуспелите музиканти поначало са силни личности; суперзвездите на рока обаче, подобно на онези в спорта и сценичното изкуство, притежават и определени нематериални качества. Именно благодарение на тях Гейбриъл бе израснал от музикант в легенда на рока. У него имаше някаква почти свръхестествена харизма, която те обладаваше от сцената или при лична среща, но се усещаше дори и от тази никога непубликувана снимка. И не се дължеше само на хубостта му. Тлеещият му поглед излъчваше и чувственост, и трагизъм, и гняв, и интелигентност. Принуждаваше те да го слушаш. И да копнееш да знаеш повече за него.
— Разкошен е, нали? — попита Ивлин.
— Да.
— Вярно ли е, че лицето му се е съсипало?
— Не знам.
В сравнение с Гейбриъл, Лекс сякаш се мъчеше в същата поза: скръстените му ръце бяха напрегнати, все едно беше стегнал тайно бицепсите си. Имаше вид на съвсем обикновен мъж, с невзрачни черти, но ако изобщо му обърнеше внимание, човек постепенно започваше да си дава сметка, че тъкмо той, Лекс, е разумният, постоянният, стабилният член на дуета. Или, казано просто: по-скучният. Лекс беше земното „ин“, допълващо хипнотичното летливо „ян“ на Гейбриъл. Но като си помислиш, всяка оцеляла през годините група се нуждае именно от такова равновесие.
— Не виждам тук символа обаче — каза Майрън.
— Така и не стигна до обложката — заби пак в кантонерката Ивлин. Извади кафяв плик с омотана около него връвчица. Хвана връвчицата и я заусуква с палец и показалец. Спря се и вдигна очи. — Още не съм убедена, че искам да ви го покажа.