— Не.
— Ма Гелан се занимаваше с картография на рок звездите. Знаеш ли за какво става дума?
Той положи усилия да не издаде изумлението си.
— Знам, че картографите правят географски карти.
— Точно така, господин Болитар. А Ма Гелан правеше топографски и топологични карти на голите тела на рок звездите.
— А, Ма Гелан! — схвана най-сетне Майрън. — Като Магелан, а?
— Бързо ти загрява реотанът, господин Болитар.
Абе защо всички се надпреварват напоследък по остроумие?
— А картите й са фантастични: изключително подробни и точни. Не е пропуснат нито един белег, пиърсинг, дефект или окосмяване, дори в областите, в които са колосално или недостатъчно надарени.
— Сериозно ли говориш?
— Че как иначе? Нали си чувал за Синтия Пластър Кастър? Дето правеше гипсови отливки на пениси. Между другото, онова, дето го разправят за фронтмените, че били силно надарени, е абсолютно вярно. С изключение на един от една много известна английска група. Няма да му спомена името де, ама оная му работа е като на котенце.
— И по какъв повод ми разправяш всичко това?
— Много съществен, господин Болитар. Ма Гелан е правила топографска карта и на Гейбриъл Уайър. Разкошен мъж бил, и в лице, и в тяло. Но не е имал никакъв татус. Никъде по тялото си.
Майрън се замисли.
— Снимката, която Ивлин Стакман ми показа, е правена само няколко седмици преди той да стане пълен отшелник. Нима не е възможно да си го е направил след нейното… изследване, така да се каже?
Стигнаха до автобусната спирка.
— Напълно възможно е — призна Голямата Синди. Докато се изтъркаля навън, колата застена и се залюля като в началните кадри на „Семейство Флинтстоун“, когато поднасят на Фред динозавърските ребра. — Искаш ли да поразпитам Ма?
— Ни най-малко. И сигурна ли си, че не искаш да ти поръчам такси да те откара до вас?
— Предпочитам автобуса, господин Болитар.
Фигурата й на защитник в отбор по американски футбол, все още в костюма на Батгърл, се понесе по посока на спирката. Но никой не й обърна капка внимание. Добре дошли в района Ню Йорк — Ню Джърси — Кънектикът. Някой може и да си помисли, че местните хора са студени, безразлични, та дори и невъзпитани. Но истината е, че всъщност са ужасно учтиви. Като поживее в гъсто населен участък, човек се научава да не притеснява околните, да не нарушава правото им на лично пространство. Затова тук може да си заобиколен от народ и пак да си оставен на спокойствие.
Молът „Гардън Стейт Плаза“, с над 18 хектара разгъната търговска площ, се намираше в самия епицентър на търговските молове — Парамус, в щата Ню Джърси. На езика на индианците Ленапе, известни и като Делауер, „Парамус“ означава „плодородни поля“ или „място за поредния мегамагазин“. Квадратурата на търговската площ в Парамус е толкова голяма, че и дума не може да става за сравнение с който и да било друг район на САЩ.
Майрън паркира и погледна часовника си. Имаше цял час до идването на Кити. Стомахът му стържеше. От наличния избор артериите му се втвърдиха: „Чилис“, „Джони Рокет“, „Джос Американ Бар енд Грил“, „Нейтънс Феймъй Хот Догс“, Кей Еф Си, „Макдоналдс“, „Сбаро“ и „Блимпи“ плюс „Събуей“, които Майрън поначало смяташе, че са една верига. Накрая се спря на „Калифорния Пица“. Отби учтиво опита на веселия сервитьор да му пробута някакъв ордьовър и след като прецени разните международни варианти на пицата — с ямайско сушено филе, с пиле по тайландски и с патладжан по японски — си избра най-обикновена старомодна пеперони. Сервитьорът се оттегли с разочарован вид.
Молът си е мол. Тукашният имаше гига размери, но най-потискащо беше царящото навсякъде еднообразие: „Гап“, „Олд Нейви“, „Банана Рипъблик“, „Джей Си Пени“, „Нордстром“, „Мейси“, „Брукстоун“, кината Ей Ем Си — все познати титани в търговията на дребно. Е, имаше и магазини със суперсекретна насоченост, като един, който продаваше само свещи, и друг, победител в конкурса за най-идиотски превзето наименование — „Изкуството на бръсненето“. Как изобщо успява подобен магазин да е на печалба? Днес обаче на Майрън най-силно впечатление му правеха смотаните магазинчета будки по средата на коридорите от рода на „Парфюм Палас“ и „Пиърсинг Пагода“. Поне четири бяха посветени на играчки с дистанционно управление и все се намираше някое тъпо хлапе, което нарочно да нацели хеликоптера си в тебе. Точно така: цели четири. А да сте виждали в истинския живот дете с подобна играчка?