— Според мен не е нужно нищо да му казвам, Кити. Записът сам казва всичко, не смяташ ли?
Тя му зашлеви шамар. Дрогата не беше поразила рефлексите на бившата голяма спортистка. От удара го заболя, а звукът дълго отекваше. Кити пак понечи да мине покрай него. С пламнала буза Майрън се пресегна и я сграбчи за лакътя, може би прекалено грубо. Тя се дръпна да се отскубне. Той я стисна още по-силно, улучил точката на натиска. Тя направи гримаса от болка и нададе вик.
— Добре ли сте, госпожо?
Майрън се извърна. Бяха двама от охраната на комплекса. Майрън пусна лакътя на Кити и тя се втурна обратно към мола. Майрън направи опит да я последва, но онези двамата му препречиха пътя.
— Не е това, което си мислите — каза Майрън.
Прекалено млади бяха, за да завъртят с досада очи, както се полага на подобна изтъркана реплика, но поне направиха опит.
— Съжаляваме, сър, но…
Нямаше време за обяснения. Майрън направи лъжливо движение надясно и хукна.
— Ей! Спри!
Не спря, а спринтира по коридора. Охранителите бяха по петите му. Спря пред указателната табела до въртележката, хвърли поглед наляво към „Спенсърс Гифтс“, напред към „Мейси“, надясно към „Старбъкс“.
Нищо.
Кити беше изчезнала. Повторно. Може и за добро да беше. Да има време да преоцени нещата, да пресметне какво наистина следва да предприеме. Охранителите го застигнаха. Единият като че се готвеше да се хвърли и да го сграбчи през краката, но Майрън вдигна ръце в знак, че се предава.
— Край, момчета. Тръгвам си.
Междувременно бяха довтасали още осем от охранителите, но нито един, изглежда, нямаше желание да прави сцена. Изпроводиха го до паркинга. Той се качи в колата си. Браво, Майрън, рече си. Съвсем майсторски се справи. Но пък, като се замислеше, какво ли повече можеше да свърши тук? Вярно, искаше да види брат си, но прав ли бе да насилва нещата? Шестнайсет години чака вече. Ще почака още малко. Остави я Кити. Ще се опита да се свърже с Брад я по имейл, я чрез баща им или нещо от този род.
Телефонът му иззвъня. Махна леко с ръка на дружелюбните охранители и бръкна в джоба си. На екранчето пишеше: ЛЕКС РАЙДЪР.
— Ало?
— Божичко…
— Лекс?
— Бързо… идвай — разрида се онзи. — Изнасят я на носилка.
— Лекс, успокой се.
— Аз съм виновен. Боже мой… Сузи…
— Какво й е на Сузи?
— Не трябваше да се намесваш.
— Как е Сузи?
— Защо изобщо се намеси?
И пак хлипове. Майрън усети как лед скова гърдите му.
— Лекс, чуй ме! Успокой се и ми кажи какво става.
— Идвай бързо.
— Къде си?
Нови ридания.
— Лекс? Трябва да знам къде се намираш!
Задавяния, хлипове, после само две думи:
— В линейката.
Очевидно от Лекс повече не можеше да се изкопчи.
Майрън успя все пак да разбере, че карат Сузи в медицинския център „Сейнт Ан“. И това беше нещо. Изпрати есемес на Уин и позвъни на Есперанца.
— Действам — каза Есперанца.
Майрън се опита да намери болницата на джипиеса си, но ръката му трепереше, програмата се бавеше, а след като подкара проклетата система за безопасност не му позволи да напише името на болницата.
На магистралата „Ню Джърси“ попадна в гъст трафик, взе да натиска клаксона и да жестикулира като луд на другите шофьори да му се махнат от пътя. Повечето не му обръщаха внимание. Видя дори неколцина, които посегнаха към мобифоните си — вероятно за да уведомят полицията, че някакъв на пътното платно се е побъркал.
Обади се на Есперанца.
— Нещо ново?
— От болницата отказват да дават сведения по телефона.
— Окей. Обади се, ако научиш нещо. Предполагам, до десет-петнайсет минути ще съм там.
Оказаха се петнайсет. Навря се в пълния и доста сложен болничен паркинг. Направи няколко кръгчета, накрая си рече „майната им“, остави колата с ключовете напряко пред една паркирана кола, хукна към входа, подмина сгушените пушачи в болнични униформи и се втурна в спешната приемна. Спря пред рецепцията, четвърти на опашката, и заподскача от един крак на друг като шестгодишно детенце, на което му се пишка.
Най-сетне дойде и неговият ред. Обясни на жената зад гишето за какво е дошъл. Тя направи неумолима физиономия в смисъл „колко такива са ми минали през ръцете“.