— Подозираш ли някой, който би желал смъртта й? — попита го Мюс.
— Не — прибягна той до най-лесния отговор.
— Съпругът й ми се вижда крайно разстроен, но познавам съпрузи, които и на Лорънс Оливие могат да дават частни уроци, след като са убили съпругите си. Така или иначе, Лекс твърди, че е пристигнал с частен самолет от остров Адиона. Когато стигнал до тях, вече я изнасяли. Естествено, ние ще проверим съответните часове.
Майрън нищо не каза.
— Лекс и Сузи са собственици на сградата — продължи Мюс. — Засега няма сведения някой да е влизал или излизал, но пък и охраната им не е кой знае каква. Ако намерим за необходимо, ще проучим въпроса по-подробно.
Майрън се приближи към трупа. Положи длан върху бузата на Сузи. Нищо. Все едно пипаше стол или кантонерка.
— Кой е съобщил за случая?
— Точно тук има нещо необичайно — рече Мюс.
— В смисъл?
— От телефона в мансардния й апартамент се е обадил мъж с испански акцент. Но лекарите от „Бърза помощ“ не са го заварили. Предполагаме, че е нередовен имигрант, който работи в сградата и не желае да привлича внимание върху себе си. — На Майрън думите й се сториха лишени от логика, но реши да не задълбава. А Мюс добави: — Може да е бил и друг наркоман, който се е бол заедно с нея, но също не е искал да си има неприятности. Не е изключено да е бил самият й дилър. И това подлежи на разследване.
— Мога ли да погледна ръцете й? — обърна се Майрън към патолога.
Докторът погледна Мюс, която му кимна. И той чак тогава отметна чаршафа. Майрън разгледа вените й.
— Къде е убождането? — попита.
Патологът посочи синината в сгъвката на лакътя й.
— Стари белези от боцкане виждате ли? — попита Майрън.
— Да — отвърна онзи. — Много стари.
— Нищо по-ново?
— По ръцете поне — не.
Майрън изгледа Мюс.
— Това се дължи на факта, че от години не ползваше дрога.
— Хората се инжектират къде ли не — каза Мюс. — Още докато беше на върха и се явяваше пред хората по тенис екип, разправяха, че се бодяла на… доста по-скришни места.
— Ами да проверим и там тогава.
— Няма смисъл — завъртя глава Мюс.
— Държа да се убедиш, че не е ползвала.
— Не е нужно — прокашля се патоанатомът. — Вече извърших предварителен оглед на тялото. И наистина намерих стари белези близо до татуса на бедрото й, но и там няма никакви нови.
— Никакви нови — повтори Майрън.
— Което все пак не доказва, че не се е инжектирала сама — упорстваше Мюс. — Току-виж, решила да си вкара еднократно една мощна доза, Майрън. Или е била наистина чиста и е прекалила, или дозата умишлено е била свръхголяма.
Майрън разпери ръце и я дари с невярващия си поглед.
— В осмия месец на бременността си?
— Окей. Да приемем, че си прав. Кажи ми тогава: кому е било нужно да я убива? А освен това, което е още по-трудно — как го е извършил? Вече ти казах, че няма признаци на борба. Нито на влизане с взлом. Едно нещо поне ми посочи, което да не сочи към самоубийство или случайна свръхдоза.
Майрън не беше съвсем сигурен до каква степен следва да говори тук.
— Има един постинг във „Фейсбук“ — рече, но изведнъж млъкна. По гръбнака му сякаш полази леден пръст. И Мюс го забеляза.
— Говори — настоя тя.
Майрън се обърна към патолога.
— Казахте, че се е инжектирала в близост до татуса си.
Патологът отново погледна Мюс.
— Чакай за секунда — каза Лорън Мюс. — Какво беше това за постинг във „Фейсбук“?
Майрън отказа да чака. Пак си повтори, че това пред него не е Сузи, макар да усети как този път сълзите напират в очите му. Сузи толкова много неща бе преживяла, успяла бе да доведе всичко до щастлив край и тъкмо когато се беше сякаш добрала до заветната цел… ами време беше Майрън да се задейства. Майната им на извиненията. Сузи беше негова приятелка. И бе потърсила помощта му. Което го правеше неин длъжник.