— Видях татуса й — рече Майрън. — Имаше го и на оня постинг.
Лекс затвори очи.
— Не съм обичал друга жена, освен Сузи. А тя си отиде. Завинаги. Няма повече да я видя. Никога вече няма да я прегърна. А това момченце — твоят кръщелник — никога няма да види майка си.
Майрън нищо не каза. Усети мощна тръпка да разтърсва гърдите му.
— Трябва да поговорим, Лекс.
— Не тази вечер. — Гласът му бе станал изненадващо нежен. — Тази вечер само ще седя тук и ще пазя сина си.
— От какво ще го пазиш?
Онзи не му отвърна. Майрън усети как телефонът му избръмча. Погледна го крадешком и установи, че го търси баща му. Излезе от стаята и опря апарата в ухото си.
— Татко?
— Чух по радиото за Сузи. Вярно ли е?
— Да. В момента съм в болницата.
— Страшно съжалявам.
— Благодаря. Но в момента съм доста зает…
— Като свършиш, ще можеш ли да се отбиеш при нас?
— Тази вечер ли?
— Стига да ти е възможно.
— Някакви неприятности ли имаш?
— Не. Просто искам да си поговорим по един въпрос. Няма значение в колко часа ще дойдеш. Ще те чакам.
Глава 18
Преди да си тръгне от болницата, Майрън се направи на адвокат и предупреди Лорън Мюс да не разговаря с клиента му Лекс Райдър в отсъствието на неговия юридически представител. В отговор тя му пожела да се плоди и да се множи, но не точно с тези думи. Пристигнаха Уин и Есперанца. Уин го осведоми за срещата си с Франк Ейк в затвора. На Майрън не му стана съвсем ясно какъв е бил замисълът.
— Може би — подсказа Уин — се налага да се срещнем с Хърман Ейк.
— Може би — контрира Майрън — се налага да се срещнем с Гейбриъл Уайър. — И се извърна към Есперанца. — Я да проверим къде се е намирал по време на смъртта на Сузи и любимият ни учител по френски Кръш.
— Окей — рече Есперанца.
— Да те закарам до нас — предложи му Уин.
Майрън обаче му отказа. Имаше нужда да се усамоти. Да отстъпи крачка назад. Може пък Мюс да беше права — да е било просто свръхдоза. И такова елементарно обяснение беше съвсем допустимо. Кой знае какви стари демони е пробудил снощният разговор на балкона с изглед към Манхатън, с всичките споделени тайни, чувството на вина към Кити и спомените от миналото.
Качи се в колата си и подкара към дома си в Ливингстън. Обади се пътьом на баща си да му каже, че пътува към него.
— Карай внимателно — заръча бащата.
Майрън щеше да се зарадва повече, ако старият му беше подсказал поне малко за какво ще разговарят. По радиото вече съобщаваха за смъртта на „някогашната измъчвана от лични проблеми сензация в тениса Сузи Х“, което накара Майрън да се замисли за пореден път върху сбития изказ на медиите.
Докато стигне до старото си жилище, вече се беше стъмнило. Лампата в спалнята на горния етаж — онази, която споделяха двамата братя в детството си — светеше и Майрън вдигна очи натам. Мярна очертанията на отдавна избелелия стикер на „Дететърсачите“, каквито пожарната в Ливингстън раздаваше в ранните дни на президентството на Джими Картър. Стикерът изобразяваше драматично смел пожарникар с гордо навирена брадичка, понесъл спасеното от него отпуснато дългокосо дете. Стаята отдавна беше превърната в домашен кабинет.
Фаровете му осветиха и табелата „Продава се“ на ливадата пред къщата на Нусбаум. Синът им Стив му беше съученик от гимназията — приятно момче, което всички наричаха или „Нус“, или „Баум“, но с което Майрън някак си не се беше сприятелил особено. Нусбаум бяха сред първоначалните заселници: закупили бяха парцела си преди четирийсет години, веднага след като селскостопанската земя бе обявена за жилищна. И много им харесваше да живеят в този район. Непрестанно ровеха из градината или работеха по беседката в задния си двор. Носеха на семейство Болитар излишните им домати собствено производство, което може да се оцени само от човек, заръфал домат от Джърси посред август. Но ето че и Нусбаум беше тръгнал да се мести.
Майрън паркира на алеята. Видя нечий силует зад пердетата — най-вероятно на баща му, вечно будния безмълвен страж. Когато Майрън беше тийнейджър, нямаше определен вечерен час, понеже, според баща му, бил достатъчно съзнателен. Ал Болитар поначало спеше лошо, така че Майрън нямаше спомен да се е прибрал по който и да е час, без баща му да го чака. Старият не можеше да си представи, че ще затвори, без всичко да си е отишло по местата. Зачуди се дали още си е такъв и как ли се е променил режимът на съня му, след като по-малкият му син избяга с Кити.