С вратарски плонж бащата посегна към коленете на нападателя. Майрън стегна захвата си около глезена, обаче онзи, едрият нападател, дори не вдигна ръка да се защити и остави Ал Болитар да го повали.
— Остави сина ми! — изкрещя бащата, докато обхващаше онзи с ръце, след което и двамата рухнаха на земята.
Действията на Майрън бяха светкавични. Изправи се на колене, готов за саблен удар по носа или гърлото. Вече и баща му се бе включил, така че нямаше време за губене. Налагаше се незабавно да обездвижи нападателя. Сграбчи го за косите, издърпа го извън сянката и се метна върху гърдите му. Сви юмрук, но в мига, в който се канеше да фрасне противника по носа, светлината огря лицето му. И накара ръката на Майрън да замръзне. Онзи бе извил главата си наляво и загрижено гледаше баща му. А лицето му, чертите му… бяха адски познати.
При което Майрън чу мъжа — по-скоро младежа — под него да казва една-единствена дума:
— Дядо?
Гласът бе младежки, без капка злоба.
— Мики? — седна на земята баща му.
Майрън погледна надолу, а племенникът му се обърна към него. Очите им се срещнаха — толкова еднакви на цвят — и Майрън бе готов да се закълне, че изпита нещо като физически шок. Племенникът му Мики Болитар отмести ръката му от косите си и се извъртя силно на една страна.
— Пусни ме, по дяволите.
Баща му се задъхваше.
Майрън и Мики преодоляха едновременно вцепенението си и помогнаха на стария да се изправи. Беше силно зачервен.
— Нищо ми няма — обяви с гримаса бащата. — Пуснете ме.
Мики пак се извърна към Майрън. Ръстът на Майрън бе метър и деветдесет и три, този на Мики горе-долу същият. Младежът беше широкоплещест и як — в наше време всички млади хора вдигат тежести — но си беше все още младеж. Навря пръст в гърдите на Майрън.
— Остави семейството ми на мира.
— Къде е татко ти, Мики?
— Казах…
— Чух какво каза — прекъсна го Майрън. — И те питам, къде е баща ти?
Мики отстъпи една крачка и погледна Ал Болитар. А когато му каза „Извинявай, дядо“, толкова млад му се видя.
Баща му се бе привел с ръце върху коленете. Майрън понечи да му помогне, но старият ги отстрани. Изпъна се в цял ръст, а на лицето му се появи нещо като гордост.
— Няма проблем, Мики. Разбирам.
— Какво значи пък това „разбирам“? — обърна се Майрън към Мики. — Какви ги приказвате, по дяволите?
— Искам просто да ни оставиш на мира.
Поразително сюрреалистична първа среща с племенника му, ако питаха Майрън.
— Слушай. Защо да не влезем у дома да се разберем?
— Защо не вървиш по дяволите?
Мики хвърли последен загрижен поглед на дядо си. А Ал Болитар му кимна, един вид „всичко е наред“. Мики изгледа зверски Майрън и изчезна в мрака. Майрън понечи да го догони, но баща му го възпря с ръка.
— Остави го.
Ал Болитар продължаваше да диша тежко, но пък и се смееше.
— На теб нали нищо ти няма, Майрън?
Майрън се опипа по устата. Устната му кървеше.
— Ще оживея. Ти за какво се смееш?
Баща му не отместваше поглед от пътя, по който Мики се скри в тъмнината.
— Малкият е куражлия.
— Майтапиш се, нали?
— Хайде да влезем и да си поговорим — рече баща му.
Влязоха в стаята с телевизора на долния етаж. Майрън помнеше, че почти през цялото му детство баща му си имаше личен удобен стол за излягане — голям колкото динозавър, но стигнал дотам, че да е обвит целият в лепенки, за да не се разпадне. В най-ново време обаче Майрън бе обзавел баща си с някакво чудо от пет секции, наречено „Мултиплекс II“, с нагаждащи се облегалки и специални места за бутилки и чаши. Майрън му го купи от магазин за преоценени мебели, макар в началото баща му да се опъваше заради особено дразнещите реклами на магазина по радиото.
— Страшно съжалявам за случилото се със Сузи — рече бащата.
— Благодаря.
— Знаеш ли какво всъщност е станало?
— Не засега, но работя по въпроса. — Червенината не изчезваше от лицето на баща му. — Ти сигурен ли си, че нищо ти няма?
— Добре съм.
— Мама къде е?
— Излезе с леля ти Карол и Сейди.
— Имам нужда от чаша вода — каза Майрън. — Ти искаш ли?