— Обичате ли сладолед? — попита мъжът.
— Има ли някой, който да не обича? — разпери ръце Майрън.
— Не са много, да чукна на дърво — потропа с кокалчета човекът върху гетинакса на масичката, покрай която минаваха. — От кой вид ще желаете?
— Не, в момента не искам.
Онзи обаче не прие отказа му.
— Кимбърли?
Жената на инвалидния стол вдигна глава.
— Направи на госта ни един „размразвач на снежни шапки“.
— Дадено.
Сладкарницата бе облепена навсякъде с емблемата на „Сноукап“. Това трябваше всъщност да му подскаже. „Сноукап“ — от Сноу. Майрън разгледа още веднъж лицето на мъжа. Изминалите петнайсет години не се бяха отнесли към него нито приятелски, нито враждебно — нормално състаряване — но Майрън вече сглобяваше подробностите.
— Вие трябва да сте Карл Сноу — рече, — бащата на Алиста.
— А вие от полицията ли сте? — попита онзи.
Майрън се поколеба.
— Няма значение. Нямам какво да ви кажа.
Майрън реши да го притисне.
— Нима се каните да прикриете и второ убийство?
Очакваше онзи да се шокира или да се възмути, но той само категорично завъртя глава.
— Вече четох вестниците. Сузи Т. е починала от свръхдоза.
По-силен подтик ли му бе нужен?
— Да де, колкото и вашата дъщеря просто е паднала през прозореца.
Майрън съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Прекалено много, прекалено рано. Изчака избухването. Но такова не последва. Лицето на Карл Сноу провисна.
— Седнете. И ми кажете кой сте.
Майрън седна насреща му и се представи. Зад гърба на Сноу партито на Лорен набираше обороти. За миг си даде сметка за очебийния контраст — изгубилият дъщеря си човек организира рожден ден на чуждо дете — но незабавно го прогони.
— По новините съобщиха, че било свръхдоза — каза Карл Сноу. — Вярно ли е?
— Не съм убеден — отвърна Майрън. — Затова провеждам разследване.
— Но защо вие, а не полицията?
— Не бихте ли ми казали все пак тя за какво беше дошла?
Карл Сноу се облегна назад, намести очилата на носа си.
— Позволете ми да уточня нещо, преди да започнем. Имате ли изобщо някакви доказателства, че Сузи е била убита — да или не?
— Като начало — отвърна Майрън, — налице е фактът, че беше бременна в осмия месец и чакаше с нетърпение бебето да се роди.
— Не ми звучи особено убедително — отказа да се впечатли събеседникът му.
— И не е — съгласи се Майрън. — Затова ще ви изредя нещата, които знам със сигурност. Сузи е шофирала дотук вчера. Разговаряла е с вас. Само няколко часа по-късно вече не е сред живите.
Хвърли поглед зад себе си. Младата жена се приближаваше с инвалидния стол, понесла огромен сладолед. Майрън понечи да стане и да й помогне, но Карл Сноу завъртя глава. Майрън остана на мястото си.
— Един „размразвач на снежни шапки“ — обяви жената, докато го поставяше пред Майрън. — Добър апетит.
„Размразвачът“ трудно би се побрал в багажника на кола. Майрън се приготви да задържи масата, ако се килне.
— Това цялото само за един човек ли е? — попита.
— Ами да — отвърна тя.
— В комплект с ангиопластика ли го предлагате или с инжекция инсулин?
— Ау! За пръв път чувам такъв интересен въпрос — завъртя очи тя.
— Запознайте се с дъщеря ми Кимбърли, господин Болитар — намеси се Карл Сноу.
— Много ми е приятно — заяви Кимбърли и го възнагради с една от ония усмивки, които карат и циниците да вярват, че има рай.
Размениха по някоя и друга приказка — тя управлявала сладоледаджийницата, Карл бил само собственикът — след което тя се върна с количката зад щанда.
Без да снема поглед от нея, Карл обясни:
— Тя беше на дванайсет, когато Алиста… — И млъкна, сякаш не знаеше коя точно дума да използва. — Майка им почина две години преди това от рак на гърдата. Много тежко го понесох. Пропих се. Кимбърли има вродена церебрална парализа. Нуждаеше се от постоянни грижи. И предполагам, че покрай всичко друго Алиста някак си се изплъзна от вниманието ми.