И като в телевизионно шоу при тази му реплика избухна силен смях. Майрън хвърли поглед на партито зад гърба си. Рожденичката Лорен се беше нахилила, а около устата й имаше пръстен от шоколад.
— Нямам намерение да навредя нито на вас, нито на дъщеря ви — заяви Майрън.
— Ако проведа сега разговор с вас — каза бавно Карл Сноу, — ще искам да ми обещаете, че няма повече да ви видя. Не желая медиите да се набъркат отново в живота ни.
— Обещавам ви.
Карл Сноу разтри лице с двете си ръце.
— Сузи искаше да научи как е загинала Алиста.
Майрън зачака да чуе още. Когато Карл замълча, попита:
— Какво по-точно я интересуваше?
— Дали Гейбриъл Уайър в действителност е убил дъщеря ми.
— И вие какво й отговорихте?
— Че след като се срещнах насаме с господин Уайър, се убедих, че той няма вина. И че в крайна сметка съм се примирил, че е било нещастен случай. И понеже споразумението ни е конфиденциално, повече нищо не мога да й кажа.
Майрън не можеше да отмести очи от него. Карл Сноу бе произнесъл всичко това с трениран монотонен глас. Зачака да срещне погледа му. Не се получи. Сноу само завъртя глава и промълви:
— Още не мога да повярвам, че е мъртва.
Майрън така и не разбра дали става дума за Сузи, или за Алиста. Карл Сноу запримигва и отмести поглед по посока на Кимбърли. И като я видя, сякаш почерпи сили от нея.
— Губили ли сте някога дете, господин Болитар?
— Не съм.
— Ще ви спестя всички клишета. Нещо повече. Всичко ще ви спестя. Знам как гледат на мен хората: безсърдечният баща, съгласил се да го купят срещу свободата на убиеца на дъщеря му.
— А случаят не беше ли точно такъв?
— Понякога се налага да обичаш детето си насаме. А друг път — и да го жалиш насаме.
Понеже Майрън не беше сигурен в смисъла на думите му, предпочете да замълчи.
— Хапвайте от сладоледа — подсети го Карл, — иначе Кимбърли ще забележи. Това момиче и на тила си има очи.
Майрън взе лъжичката и опита сметаната с първия пласт, който бе някаква комбинация от курабийки и сметана. Манна небесна.
— Харесва ли ви?
— Манна — рече Майрън.
Карл пак се усмихна, но без никаква радост.
— „Размразителят“ е изобретение на Кимбърли.
— Жив гений.
— Добра дъщеря е тя. И обожава сладкарницата. С Алиста обаче сбърках. Няма втори път да допусна същата грешка.
— Това ли точно казахте и на Сузи?
— Отчасти. Исках да й обясня тогавашното ми положение.
— А именно?
— Алиста страшно харесваше „Хорс Пауър“. И като всяка друга тийнейджърка беше луднала по Гейбриъл Уайър. — Нещо премина през лицето му. Загледа се настрани, загубил се в мислите си. — Наближаваше шестнайсетият й рожден ден. Нямах пари да й организирам голямо парти, но чух, че „Хорс Пауър“ щели да имат концерт в „Мадисън Скуеър Гардън“. Предполагам, че концертите им не бяха много на често — не се интересувах кой знае колко от тях — но се сетих, че в сутерена на универсалния магазин „Маршъл“ на шосе номер 4 има билетна каса. Така че една сутрин се вдигнах още в пет и се наредих на опашката. Нямате представа колко неловко се чувствах. Жива душа нямаше на повече от трийсет, а аз кисна там цели два часа, само и само да се сдобия с билети за концерта. Когато ми дойде редът, жената почна да пише нещо на компютъра, после каза, че билетите са свършили. Но изведнъж рече: „Я чакайте. Май са останали точно два“. Никога нищо не съм купувал с такава радост през живота си. Пръстът на съдбата, един вид. Сякаш е било писано да се случи.
Майрън кимна колкото се може по-неангажирано.
— Прибирам се аз значи у дома, но рожденият ден на Алиста е чак след седмица, така че се налага да изчакам. Но все пак споделям с Кимбърли. И двамата ще умрем от нетърпение. Билетите буквално прогарят дупка в джоба ми. Изпитвали ли сте някога подобно чувство? Да купите нещо за някого и да нямате търпение да му го дадете?
— Естествено — промълви Майрън.
— Та и ние така с Кимбърли. В крайна сметка отиваме с колата до гимназията на Алиста. Паркираме, изнасям Кимбърли, слагам я в инвалидния стол. Алиста излиза след часовете, а ние сме се захилили като котараци, дето току-що са изяли канарчето. Алиста ни прави някаква тийнейджърска физиономия и пита „Какво има?“, а аз само й показвам билетите, при което Алиста — тук спря, а светът му се върна назад през годините… — само изпищя, метна ми се на врата и така ме стисна…