„Бившият“ мафиот Хърман Ейк обичаше голфа повече и от децата си. Може да ви прозвучи хиперболично, но ако се съдеше от скорошното посещение на Уин във федералния затвор, Хърман Ейк обичаше голфа поне повече, отколкото обичаше брат си Франк. Така че още на сутринта Уин позвъни на Хърман в офиса му и го покани да изиграят маршрута в „Риджуд“ още същия следобед. Онзи се съгласи, без да се двоуми.
Хърман Ейк беше прекалено хитър, за да не се усети, че Уин преследва някаква своя цел, но му беше все едно. Важното бе, че му се отваряше възможност да играе на „Риджуд“, каквато много рядко се удаваше дори на най-богатите и най-властни босове в мафията. За достъп до едно от най-легендарните игрища на Тилингаст бе готов да отбива удари, да атакува, та дори и да се навре с главата напред в клопка, заложена му от федералните агенти.
— Още веднъж много ти благодаря за поканата — каза Хърман.
— Удоволствието е мое.
Срещнаха се на старта на първата дупка, известна като „първа източна“. На игрището не се допускаха никакви мобифони, но Уин бе успял да се свърже с Майрън току преди да тръгне, така че вече знаеше подробностите за срещата на Майрън с Карл Сноу, макар да не беше съвсем наясно с произтичащите от нея изводи. Затова реши да изпразни мозъка си и пристъпи към чашката топкодържател за първия удар. Издиша мощно и отправи двеста шейсет и пет метров удар, който преполови разстоянието до дупката.
Дойде редът на Хърман Ейк, чийто замах бе по-грозен и от маймунска подмишница. Топката му излетя далеч наляво над дърветата и насмалко да стигне до шосе номер 17.
Хърман се намръщи и изгледа зверски стика си, готов да му припише вината.
— Честно ти казвам. Видях Тайгър да прави точно такъв удар на тази дупка по време на открития шампионат на „Барклис“.
— Да бе — съгласи се Уин. — С такъв първи удар човек като нищо може да те сбърка с Тайгър Удс.
Хърман Ейк се захили с дебело облечените си зъби. Макар и да наближаваше осемдесетте, продължаваше да се облича в жълтите вталени ризи за голф модел „Драй-Фит“ на „Найки“ и — в съответствие с неблагоразумната, но наложила се напоследък мода в голфа — с впит по тялото бял панталон с клош маншети, поддържан на място с помощта на широк черен колан със сребърна катарама с размерите на капачка за автомобилна главина.
Ейк помоли да му се даде втора възможност — нещо, което наистина е позволено в приятелски мачове, но което Уин лично смяташе за недопустимо, когато играеше по чужда покана — и сложи нова топка върху чашката.
— Искам да те питам нещо, Уин.
— Слушам.
— Както знаеш, вече съм стар човек.
И Ейк отново се усмихна. Искаше да създава впечатление за добър дядо, но с тия коронки на зъбите мязаше повече на лемур. Тенът му бе по-скоро оранжев, отколкото кафяв, а косата му имаше отличителен сив богаташки цвят, какъвто се купува единствено с много пари — с други думи, носеше луксозна перука. По лицето му нямаше нито една бръчица и то бе абсолютно неподвижно. Ботокс. И то — в сериозни количества. Кожата му беше свръхмазна, свръхлъскава, та приличаше на восъчна статуя от музея на „Мадам Тюсо“, създадена през нечий почивен ден. Шията му обаче го издаваше: сбръчкана и провиснала кожа, като от старчески чатал.
— Известно ми е — рече Уин.
— И, както вероятно знаеш, контролирам и притежавам огромен и разнообразен портфейл от законни предприятия.
Е, щом някой намира за необходимо да ти спомене, че бизнесът му е легален, значи, е точно обратното. Уин издаде неангажиращ звук.
— Та се питах дали не би желал да ми станеш поръчител за членство тук — каза Хърман Ейк. — Като знам връзките и репутацията ти, едно поръчителство от твоя страна почти ми гарантира, че ще ме приемат.
Уин направи всичко възможно да не пребледнее. А така също да не се хване с ръка за сърцето и да не залитне назад, макар да му костваше доста усилия.
— Ще го обсъдим — отвърна.
Хърман застана зад топката, присви очи и заизследва траекторията, по която трябваше да я изстреля така, сякаш търсеше Новия свят. Приближи се до чашката с топката, застана отстрани и направи четири болезнено бавни пробни замаха. Кадитата, които носеха торбите със стиковете им, се спогледаха. Хърман пак огледа поляната пред себе си. Ако това тяхното беше филм, на екрана в този момент щяха да се виждат бързо въртящи се стрелки на часовник, понесени от вятъра страници от календар, падащи от дърветата листа и снеговалеж, последван накрая от изгряващо слънце и раззеленяваща се природа.