— Това пък какво те интересува, по дяволите?
— Майрън е представител на партньора му.
— Е, та?
— Знам, че в миналото си се занимавал с комарджийските му дългове.
— И смяташ, че това трябва да се води за престъпление ли? Значи правителството може да продава лотарийни билети. И в Лас Вегас, в Атлантик Сити и при разни индианци да се приемат залагания, но щом някой честен бизнесмен реши да направи същото, върши престъпление, така ли?
Уин положи всички усилия да не се прозине.
— Та все още ли се занимаваш с хазарта на Гейбриъл Уайър?
— Не виждам как това изобщо може да ти влиза в работата. Отношенията ни с Уайър са абсолютно законни и делови. Това би трябвало да ти стига.
— Законни делови отношения?
— Точно така.
— Вече съвсем се обърках.
— От кое?
— Какви са тези законни делови отношения, които налагат домът на Уайър на остров Адиона да се охранява от Еван Крисп?
Все още със стик в ръка, Ейк се смрази. Подаде стика на кадито и рязко сне бялата ръкавица от лявата си ръка. След което се приближи към Уин.
— Слушай — рече му тихо. — Ти и Майрън недейте да си навирате носа в тая работа. Сериозно ти говоря. Познаваш ли Крисп?
— Само по репутацията му.
— В такъв случай би трябвало да се сетиш, че не си заслужава.
Хърман изгледа още веднъж строго Уин и се върна при кадито си. Нахлузи отново ръкавицата и поиска стика с металната глава. Кадито му го подаде и се запъти към гората вляво, тъй като топките на Хърман Ейк май отдаваха предпочитание на тази посока.
— Нямам никакъв интерес да вредя на бизнеса ти — каза Уин. — Нито имам интерес по отношение на Гейбриъл Уайър.
— Какво тогава търсиш там?
— Интересува ме Сузи Т. И Алиста Сноу. И Кити Болитар.
— Не разбирам за какво става дума.
— Искаш ли да чуеш моята теория?
— За кое?
— Да се върнем в миналото, по-точно с шестнайсет години назад — рече Уин. — Гейбриъл Уайър ти дължи значителна сума срещу покритите от теб негови комарджийски дългове. Самият той е наркоман, гони плисирани полички…
— Що пък плисирани?
— Щото ги харесва да са по-младички — поясни Уин.
— А, сега загрях. Плисирани, викаш.
— Радвам се. А онова, което е особено важно за теб, е, че Гейбриъл Уайър е компулсивен комарджия. Или другояче казано — човекът е пълна развалина, но пък ти носи огромни печалби. Притежава пари, има и страхотен потенциал да натрупа още, така че и лихвата, която ти дължи, все повече се натрупва. Следиш ли мисълта ми?
Хърман Ейк нищо не му отговори.
— Докато в един момент Уайър прекалява. След концерт в „Мадисън Скуеър Гардън“ поканва в хотелския си апартамент наивно шестнайсетгодишно момиче на име Алиста Сноу. Пробутва й „Рохипнол“, кокаин и всякаква друга дрога, която му е подръка, и в крайна сметка момичето скача от балкона му. Той изпада в паника. А нищо чудно ти поначало вече да си имал човек там при него, предвид това колко ценен актив се е явявал за теб. И това вероятно е бил Крисп. Та ти успяваш да замажеш нещата. Заплашваш свидетелите и стигаш дотам, че подкупваш семейство Сноу — и изобщо правиш всичко необходимо, само и само да опазиш твоето момче. А той ти става още по-задължен. Не знам какви „законни делови отношения“ си му наложил, но предполагам, че Уайър ти плаща — колко да речем? Половината от доходите си може би? А това прави минимум по няколко милиона долара годишно.
Хърман Ейк само го гледаше, но и полагаше всички усилия да не избухне.
— Уин?
— Да?
— Знам, че двамата с Майрън сте склонни да си мислите, че сте печени — каза Ейк, — но нито един от двама ви не е брониран против куршуми.
— Тц-тц-тц — разпери ръце Уин. — А къде отиде господин Легалният бизнесмен? Човекът на законния бизнес?
— Смятай, че съм те предупредил.
— Аз, между другото, вече посетих брат ти в затвора.
Лицето на Хърман се свлече.
— Много здраве ти праща.
Глава 22
В офиса Голямата Синди бе в пълна бойна готовност.
— Сдобих се с информация за татуса на Гейбриъл Уайър, господин Болитар.
— Да я чуем.
Голямата Синди днес бе изцяло в розово, а количеството руж по бузите й щеше да е достатъчно за боядисване на цял миниван.