Не носеше снимка на Кити, която да показва на хората, пък и да носеше — щеше да е прекалено подозрително. Нито идеше да почне да чука от врата на врата по трейлърите. В крайна сметка Майрън реши в полза на доброто старовремско наблюдение. Качи се в колата и паркира близо до офиса на управителя, откъдето можеше да следи почти всички каравани. Но колко време можеше да седи тук и да дебне?
Час, най-много два. Обади се на стария си приятел Зора, бивш агент на Мосад, който бе винаги готов да се включи в някое наблюдение. Договориха се Зора да дойде да го смени след два часа.
Майрън се настани удобно на седалката и реши да използва времето за разговори с клиентите си. Най-възрастният сред баскетболистите му от Ен Би Ей, някогашната звезда Чаз Ландро, се надяваше да изкара още една година в професионалната лига. Майрън се скъса да звъни на кой ли не от мениджърите на отборите да повикат популярния ветеран на проба, но нито един не прояви интерес. Чаз се съсипваше от мъка.
— Не мога още да си помисля за отказване — рече на Майрън. — Нали ме разбираш?
Майрън го разбираше.
— Продължавай да тренираш — каза му. — Все някой ще ти даде възможност.
— Благодаря ти, човече. Сигурен съм, че ще съм полезен на някой от по-младите отбори.
— И аз съм сигурен. Но да те попитам, между другото: в случай че не стане с Ен Би Ей, готов ли си да играеш една година в Китай или Европа, да речем?
— Силно се съмнявам.
Загледан през предното стъкло, Майрън забеляза, че се отвори вратата на една от караваните. От която се появи племенникът му Мики.
— Ще продължавам да търся, Чаз. Дай утре пак да се чуем, а?
И прекъсна разговора. Мики беше задържал вратата отворена. И надникна обратно в трейлъра, преди да я затвори. Както Майрън бе забелязал още предната вечер, Мики беше едър младеж, над метър и деветдесет на ръст, към деветдесет и пет кила. Вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната глава — походката на мъжете от рода Болитар, даде си веднага сметка Майрън. И баща му имаше същата походка. И Брад. Че и самият Майрън.
От гените си не можеш избяга, малкият.
Ами сега?
Допускаше минималната вероятност срещата на Сузи да е била с Мики, но почти беше готов да изключи подобен вариант. По-добре да остане тук. Да изчака Мики да се махне и чак тогава да отиде до караваната с надеждата, че ще завари там Кити. А в случай, че не я намери и се налага да открие отново Мики, задачата му надали ще е особено трудна. Мики бе облечен в червената ризка на работещ в „Стейпълс“. Спокойно можеше да приеме, че е тръгнал на работа.
Нима „Стейпълс“ вземат на работа толкова млади хора?
Майрън не беше съвсем убеден. Смъкна козирката над волана. Слънцето така се отразяваше в предното стъкло на колата, че нямаше начин Мики да го забележи. Когато племенникът му дойде съвсем наблизо, Майрън успя да разчете името на табелчицата му: БОБ.
Работата ставаше все по-странна.
Изчака Мики да свърне към пряката и чак тогава напусна колата. Отиде до пътя и набързо се огледа. Прав беше: Мики се беше запътил към „Стейпълс“. Майрън се извърна и тръгна по „Градински кът“. Самият жилищен парк бе чист и добре поддържан. Пред някои от караваните имаше шезлонги. Пред други — изкуствени маргаритки или забити в земята малки вятърни въртележки. Отнякъде се чуваха полюлявани от всеки полъх китайски камбанки. Срещаха се и най-разнообразни градински украшения, с явно превъзходство в полза на Дева Мария.
Майрън почука на вратата. Никакъв отговор. Почука по-силно. Пак нищо. Опита се да надникне през прозореца, но завесите бяха спуснати. Обиколи караваната. Всички пердета бяха спуснати, макар да бе посред бял ден. Върна се до вратата и бутна топчестата дръжка. Заключена.
Бравата беше с езиче на пружинка и нямаше вид на нова. Майрън не беше майстор на взлома, но и отварянето на такава стара брава с пластмасова карта не е никак трудно. Озърна се да се увери, че никой не го наблюдава. Още преди години Уин го беше научил как се влиза с помощта на пластина, по-тънка и от кредитна карта. Пластината така си и стоеше оттогава в портфейла му — никога неползвана, като презерватив в джоба на обезверен гимназист. Ето че му се наложи да я извади, огледа се повторно, пъхна я в рамката на вратата, натисна назад езичето и си отвори. Добре че вратата нямаше резе, райбер или брава със заключващ се език — тогава усилията му щяха да са напразни. За негов късмет, тази беше евтина и паянтова.