— Не знам. — Шумът на кола я стресна. — О, божичко! — Затръшна вратата на хладилника и надникна изпод спуснатото перде.
Колата отмина, но Кити не се успокои. Параноята отново разшири зениците й. Тя се навря в ъгъла и взе да се озърта уплашено, сякаш мебелите се канеха да скочат и да я нападнат.
— Ще трябва да се махнем оттук.
— И къде ще вървите?
Тя отвори едно гардеробче с дрехите на Мики — всички на закачалки, а над тях, сгънатите му ризи. Малкият май беше голям чистофайник.
— Върни си ми пистолета.
— Кити, какво става?
— Както ти ни намери… Тук вече не е сигурно.
— Кое не е сигурно? Къде е Брад?
Кити завъртя глава и издърпа един куфар изпод дивана. Взе да хвърля в него дрехите на Мики. Докато наблюдаваше тази изнервена до крайност наркоманка, Майрън изведнъж си даде сметка за нещо необичайно, което трябваше да е съвсем очевидно. И рече:
— Брад никога не би се отнесъл по този начин към семейството си.
Което я накара да намали темпото.
— Каквото и да се случва около теб — а аз все още не съм убеден дали ти, Кити, наистина си в опасност, или просто мозъкът ти е изпържен до състояние на ирационална параноя — все пак познавам много добре брат си. Той в никакъв случай не би ви оставил двамата в това положение — да си изнервена до крайна степен и да изпитваш истинска или въображаема заплаха за живота си.
Лицето на Кити взе бавно да рухва. А гласът й стана като на хленчещо дете.
— Не е виновен той.
Тпрууу! Майрън моментално усети, че не бива да пришпорва нещата. Приближи се с половин крачка към нея и каза нежно:
— Знам.
— Ужасно ме е страх.
Майрън кимна.
— Но Брад не може да ни помогне.
— Къде е той?
Тя завъртя глава, а тялото й се стегна.
— Не мога да ти кажа. Моля те. Не мога да ти кажа.
— Окей — вдигна ръце Майрън. Леко сега, без излишен натиск, рече си. — Но може би ще ми позволиш аз да ти помогна.
— Как? — изгледа го недоверчиво тя.
Най-сетне пробив — макар и незначителен. Канеше се да й предложи рехабилитация. Близо до дома му в Ливингстън имаше една доста добра клиника. Искаше там да я отведе, дано да й помогнат да се очисти. Докато е в клиниката, Мики ще живее при него, поне докато се обадят на Брад да се върне.
Но собствените му думи не му даваха мира: Брад не би ги оставил в такова положение. Което налагаше два извода: или Брад не знае колко зле е жена му, или по една или друга причина не е в състояние да им окаже помощ.
— Брад ли е в опасност, Кити? — зададе бавно той въпроса си. — За него ли те е толкова страх в момента?
— Той скоро ще се върне.
И тя взе да се чеше по ръцете, сякаш под кожата си имаше бълхи. А очите й взеха да шарят наоколо. Почна се, рече си Майрън.
— Добре ли си? — попита я.
— Имам нужда да отида до тоалетната. Къде ми е чантичката?
Точно така.
Тя се втурна в спалнята, грабна чантичката си и се затвори в банята. Майрън се потупа по задния джоб. Прахчето й беше все още у него. От банята се носеха шумове на трескаво ровене.
— Кити? — провикна се Майрън.
И се стресна от звука на стъпките по предната стълбичка. Извъртя рязко главата си нататък. А Кити се провикна иззад вратата на банята:
— Кой е?
Повлиян от паниката й, Майрън извади пистолета си и го насочи към външната врата. Топката на вратата се завъртя. Влезе Мики. Майрън моментално свали оръжието.
Мики изгледа изненадано чичо си.
— Какво, по дяволите…?
— Здрасти, Мики. Или трябва да ти викам „Боб“? — посочи той табелчицата на ревера му.
— Как успя да ни откриеш?
И Мики се боеше. Гласът му го издаваше. В него имаше и гняв, но най-вече страх.
— Къде е майка ми?
— В банята.
Той се втурна към вратата и хвана дръжката.
— Мамо?
— Нищо ми няма, Мики.
Мики опря глава о вратата и притвори очи. Гласът му беше непоносимо гальовен.
— Мамо, моля ти се, излез.
— Ще се оправи — каза Майрън.
Мики се извърна към него със свити юмруци. Само на петнайсет, а вече готов да се бие с целия свят. Или поне с чичо си. Беше мургав, широкоплещест младеж с онази мрачна, опасна външност, от която на момичетата им се разтреперват нозете. Майрън се зачуди откъде ли Мики е наследил въпросната мрачност, но като погледна към вратата на банята, веднага му стана ясно.