— Попълнете документацията и се върнете — нареди им Кристин под формата на запознанство.
Майрън се заби в ъгъла. И взе да вписва името й, но Кити го спря.
— Напиши „Лиза Галахър“. Това ми е псевдоним. Не искам да ме открият.
Майрън пак я попита кои са тези, дето не бива да я откриват, а тя пак отрече да има някаква представа. Не биваше точно сега да спорят. Довърши формулярите и ги върна на рецепционистката. Тя ги пое, сложи си очилата за четене и взе да ги проверява. Тялото на Кити се затресе още по-силно. Мики я прегърна да я успокои. Не се получи. Кити добиваше все по-дребен, по-крехък вид.
— Куфар носите ли? — попита Кристин.
Мики го вдигна да й го покаже.
— Оставете го там. Ще прегледаме съдържанието, преди да го внесем в стаята й. — След което Кристин насочи вниманието си към Кити: — Вземете си сега довиждане. Аз ще чакам на вратата да ви пусна.
— Един момент — рече Мики.
Кристин се извърна към него.
— Мога ли да вляза с нея? — попита той.
— Не.
— Но искам да видя в каква стая ще е.
— Аз пък искам да се боря в калта с Хю Джакман. Но и на двамата желанията ни са неосъществими. Така че се сбогувайте и да вървим.
Мики обаче не се предаваше.
— Кога мога да дойда на свиждане?
— Ще видим. Майка ви се нуждае от детоксикация.
— Колко време ще трае това?
Кристин изгледа Майрън в смисъл: „От къде на къде трябва да разговарям с тоя хлапак?“.
Кити не спираше да се тресе с все сила.
— Май не съм сигурна, че искам да остана.
— Щом не искаш… — поде Мики.
— Така само ще й навредиш, Мики — скастри го Майрън.
А Мики му изсъска гневно:
— Не виждаш ли, че я е страх?
— Знам, че я е страх. Но и ти никак не помагаш. Остави хората да си свършат работата.
Кити се вкопчи в сина си.
— Мики?
Отчасти Майрън силно й съчувстваше. Но една много по-голяма част от него копнееше да отскубне Кити от сина й и да вкара с ритник егоистичния й задник през вратата.
— Трябва да има някакъв друг начин — промълви Мики, като се приближи към Майрън.
— Няма.
— Не мога да я оставя тук.
— Можеш, Мики, можеш. Ако не искаш да се оплача в полицията, в социалните служби и къде ли не.
Но Майрън вече си даваше сметка, че не само Кити се бои, а и Мики. Та той е все още дете, напомни си Майрън. И в съзнанието му се мярнаха онези щастливи семейни снимки — бащата, майката, единственият син. Междувременно бащата на Мики се бе затрил някъде из Южна Америка. А на майка му предстоеше да мине през плътната блиндирана врата в суровия самотен свят на детоксикацията и рехабилитацията от наркоманията й.
— Не се тревожи — каза му Майрън с възможно най-топлия си глас. — Няма да те оставим сам.
— Ама ти за какъв се мислиш? — направи гримаса Мики. — Кой ти каза, че имам нужда от твоята помощ?
— Мики? — обади се Кити.
Той се извърна към гласа й и изведнъж ролите се върнаха по местата си: Кити пак стана майката, а Мики — детето й.
— Ще се оправя — каза му тя, напъвайки се да прозвучи твърдо. — А ти ще живееш при баба си и дядо си. И при първа възможност ще ми дойдеш на свиждане.
— Да, ама…
Тя пак обхвана лицето му между дланите си.
— Всичко ще е окей. Обещавам ти. Скоро ще ми дойдеш на свиждане.
Мики се приведе и опря лице в рамото й. Кити го задържа за миг в прегръдката си, но над рамото му срещна погледа на Майрън, който й кимна, че всичко ще е наред. Кимането му обаче не й донесе утеха. Въпреки това тя се откопчи и без дума да каже, се запъти към вратата. Изчака рецепционистката да отблокира бравата и влезе.
— Ще се оправи — каза Кристин Шипи на Мики, най-после с някаква мека струна в гласа.
Мики се извърна и гневно излезе, последван от Майрън, който отключи колата с дистанционното. Мики посегна да отвори задната врата, но Майрън пак натисна ключодържателя и я заключи под носа му.
— Какво правиш, по дяволите?
— Сядай отпред — нареди му Майрън. — Аз да не съм ти шофьор.
Мики се настани на предната седалка. Майрън запали двигателя. Извърна се към Мики, но малкият бе вече напъхал слушалките на айпода в ушите си. Майрън го чукна по рамото.
— Махни ги.