Та когато се настаниха, бащата извади с жест на фокусник билетите за онези две великолепни места и ги показа на Брад. „Фокус-мокус!“
Даде билетите на Майрън да отиде долу с брат си, а самият той остана горе на високото. Майрън хвана пощурелия от радост Брад и го помъкна надолу. Буквално не можеха да повярват на очите си — толкова близо бяха до игрището. Страхотна работа.
А когато Брад видя Яз само на метри от себе си, по лицето му грейна усмивка, която Майрън и сега можеше да си представи и да усети, стига да затвореше очи. Малкият Брад не можеше да си намери място от радост, а когато дойде ред на Яз да удря топката, буквално полудя.
— Яз! Яз! Яз!
Седналият пред тях брадат мъж на двайсет и няколко се извърна ядосано. И това Майрън никога нямаше да забрави — чорлавата брада на онзи.
— Я млъквай! — озъби се брадатият на Брад. — Сядай долу!
И се извърна да гледа играта. А Брад имаше вид на дете, на което току-що са зашлевили шамар.
— Не го слушай — каза му Майрън. — Всеки има право да вика.
Това вече преля чашата на брадатия, който се извъртя и сграбчи Майрън — десетгодишно дете, височко на ръст, но все пак само на десет — за ризата. Смачка избродираната на нея емблема на „Янкис“ в пестницата си и придърпа Майрън достатъчно близо, че детето да подуши вкиснатия му дъх на бира.
— От виковете му приятелката ми я заболява глава — рече. — Така че той млъква моментално.
Майрън беше сразен. Сълзи бликнаха в очите му, но успя да ги възпре. Усети как гърдите му се свиха от страх и — колкото и да беше необичайно — от срам. Оня го задържа още секунда-две за ризата, после го бутна назад да си седне на мястото. Прегърна приятелката си през рамо и продължи да си гледа мача. Едва потискайки сълзите си, Майрън грабна Брад за ръка и го повлече към горните им места. В началото нищо не каза, но баща им беше достатъчно досетлив, пък и десетгодишните момчета не са най-добрите артисти на света.
— Какво има? — попита.
Със свито от страх и срам сърце Майрън успя да му разкаже за брадатия. Докато слушаше, Ал Болитар си наложи да запази спокойствие. Положил бе длан на рамото на сина си и кимаше разбиращо, но цялото му тяло всъщност се тресеше. Лицето му пламна. Когато Майрън стигна до онова място, където брадатият го хвана за ризата, очите на Ал Болитар сякаш избухнаха и почерняха.
— Сега се връщам — изрече бащата със строго контролиран монотонен глас.
Останалото Майрън успя да види през бинокъла.
Пет минути по-късно баща му слезе по стълбите и се настани на третия ред, тъкмо зад брадатия. Сви дланите си на фуния и взе да крещи колкото му глас държеше. Зачервеното му лице буквално пламтеше, но той не преставаше да крещи. Брадатият обаче не се обръщаше. Бащата се приведе напред така, че рупорът от дланите му бе само на два-три сантиметра от ухото на брадатия.
И не спря да крещи.
Най-сетне брадатият се обърна назад и точно тогава баща му направи онова, което спря дъха на Майрън: блъсна брадатия. Онзи разпери ръце в смисъл „какво има, бе?“. Бащата обаче го блъсна още два пъти, след това посочи с палец изхода, един вид да излязат навън да се разберат. А когато Брадата отказа, баща ми пак го блъсна.
Хората наоколо взеха да се обръщат. Някои станаха на крака. Двама от охраната в жълти елечета заслизаха пъргаво по стъпалата. Дори играчите се бяха извърнали да гледат, включително и самият Яз. Охранителите ги разтърваха и съпроводиха баща им към изхода. Запалянковците взеха да му ръкопляскат. А баща им дори махна на тълпата за поздрав, докато излизаше.
Само след десет минути се върна горе на високите места.
— Можете да слезете — рече на синовете си. — Онзи няма повече да ви закача.
Но и Майрън, и Брад завъртяха глави. Тук си им беше по-хубаво, при техния истински герой.
Но ето че сега, повече от трийсет години след онзи случай, героят им лежеше на пода в мазето и умираше.
Минаха часове.
В чакалнята на болницата „Сейнт Барнабас“ майката седеше и се поклащаше напред-назад. До нея седеше Майрън и се мъчеше да не загуби самообладание. Мики крачеше притеснено.
Майката взе да му разправя как баща му цял ден се бил задъхвал — „от снощи, ако трябва да съм по-точна“ — и как тя го занасяла — „Ал, какво ми пъшкаш като някакъв перверзен тип?“ — и как той казал, че нищо му нямало, и как трябвало да го накара да се обади в „Бърза помощ“, но нали си го знаеш баща ти що за инат е, все нищо му няма, ох, защо не го принудих да се обади?