По това време на деня движението беше натоварено, понеже камионите отиваха да зареждат магазините и по-малките автомобили непрекъснато маневрираха, за да ги изпреварят. Мъжете в пощенската кола изобщо не се усъмниха, че има нещо гнило, когато камионетката пред тях забави скоростта, за да пусне пред себе си един ситроен. Беше очукан стар модел с мръснобели лайстни отстрани и зелена брезентова завеска върху задното стъкло.
Шофьорът погледна наляво, към изкуствения канал.
— Жалко, че сега не съм там с лодката — оплака се той. — Щях да се наслаждавам на слънчицето, на спокойствието и на вълните.
Мъжът до него стрелна с очи мачтите и дърветата, покрай които минаваха.
— Ако трябваше да се возя на лодка, щях да умра от скука.
— Защото си падаш по лова. Аз пък бих дал мило и драго да седя на ветреца, да си слушам касетофона и да ловя риба…
Шофьорът млъкна насред изречението и се свъси. Нищо — нито кепетата, нито оръжията и включената радиостанция, нито това, че той познаваше пътя — не беше в състояние да му помогне, когато очуканата камионетка отпред закова рязко и перденцето се дръпна. Отзад при стъклото стоеше мъж. Друг дойде при него, като заобиколи предната седалка. И двамата бяха в защитни униформи, бронежилетки, противогази, колани с втъкнати в тях инструменти и дебели гумени ръкавици. Държаха на раменете си реактивни гранатохвъргачки. Единият се понаведе към седалката, така че задната част на хвъргачката да не сочи към купето. Другият обърна цевта леко нагоре, към улицата.
Мъжът от охраната в пощенската кола реагира мигновено.
— Извънредна ситуация! — извика той във включения микрофон на радиостанцията. — Двама маскирани в камионетка с регистрационен номер 101763, спряла е пред нас. Въоръжени са с гранатохвъргачки.
След миг мъжете стреляха.
Чу се тихичко фъ-ъ-р и от гранатохвъргачките се извиха две еднакви оранжево-жълти огнени кълба. От цевите изхвърчаха две крушовидни гранати с гладка стоманена обвивка, които удариха предното стъкло на пощенския автомобил в двата края и се взривиха. Мъжът от охраната на предната седалка насочи пушката.
— Стъклото издържа! — извика той победоносно.
Шофьорът погледна лявото и дясното странично огледало. Понечи да завие рязко надясно, в насрещното платно.
Точно тогава и двамата с мъжа от охраната изкрещяха.
Изработеното от слоеста пластмаса предно стъкло, предвидено да устои на куршуми, може да издържи и на ръчна граната, метната от близко разстояние. Дори и да се пропука, няма да се натроши. После обаче няма никакви гаранции. Човекът зад стъклото, бил той шофьор на брониран автомобил или лимузина, банков чиновник, надзирател в затвор, държавен служител, трябва да повика помощ и да се изнесе час по-скоро. В брониран автомобил, дори и той да е изваден от строя, шофьорът и човекът до него задължително са въоръжени. На хартия, дори и стъклото да се натроши, те могат да обезвредят нападателите, като стрелят по тях.
Но гранатите, изстреляни от очуканата камионетка, бяха двукамерни. В предната имаше взривно вещество. В задната, по-голяма камера, пробита при взрива, имаше дисулфидна киселина.
Предното стъкло беше счупено на две места, които приличаха на кратерчета с диаметър около два и половина сантиметра и от които като паяжина бяха плъзнали пукнатини. Част от киселината се беше просмукала през дупките и бе оплискала шофьора и човека до него по лицето и коленете. Останалата киселина се процеждаше през пукнатините и разяждаше полимера.
Етиен Вандал и Ренолд Даунър метнаха гранатохвъргачките на рамо. Бронираният пощенски автомобил се блъсна в задния десен калник на камионетката и Вандал и Даунър скочиха върху предния му капак. Беше достатъчно да изритат предното стъкло, за да го избият. Точно както бе обяснил и Вандал, то се разпадна на мига. Беше по-дебело и тежко, отколкото бе очаквал Даунър, и киселината, останала между пукнатините, разяде каучуковите подметки на ботушите му, изпод които се заизвива дим. Но австралиецът нямаше за кога да мисли за това. Извади автомата от кобура върху десния си хълбок. Стоеше откъм страната на човека от охраната. Автомобилите в насрещното платно намаляваха скоростта, за да видят какво става, после отпрашваха нататък, а през това време Даунър изстреля един-единствен куршум в челото на мъжа. Вандал, който стоеше в другия край на капака, стори същото.
Човекът от охраната в заключената задна част на пощенския автомобил, при чувалчетата с парите, се свърза по радиостанцията с диспечера в банката. Вандал очакваше това — след като се беше демобилизирал с безупречно досие, лейтенантът с лекота се беше хванал в охраната на бронираните автомобили към Търговската банка. Близо седем месеца беше работил точно в такъв пощенски автомобил. Знаеше и че по това време на деня, когато движението беше много натоварено, полицията ще се яви на повикването най-малко след десет минути. Двамата с Даунър разполагаха с предостатъчно време, за да се справят със задачата.