— Лора! — повика я.
Един от полицаите му препречи пътя.
— Извинявайте, господине, но се налага да изчакате, докато дъщеря ви…
— Това не е дъщеря ми, офицер. Казвам се Пол Худ от Оперативния център във Вашингтон, който освободи заложниците.
— Моите поздравления — отвърна полицаят. — Въпреки това ви моля да напуснете района и да ни оставите да…
— Господин Худ! — рече Лора и се отдели от редицата.
Той заобиколи полицая. Притича и хвана момичето за ръката.
— Слава богу, Лора! Добре ли си?
— Да — отвърна тя.
— Ами Харли? — попита бащата. — Нещо не я виждам.
— Ами тя такова… Още е вътре.
На Худ му се стори, че някой го е фраснал с все сила в корема.
— Вътре ли? — повтори той смаян. — В залата на Съвета за сигурност?
Момичето кимна. Худ се взря в зачервените му очи. От онова, което видя, му причерня.
— Ранена ли е?
— Не — поклати глава Лора и се разплака. — Но онзи я държи.
— Кой?
— Мъжът, който стреля по Барбара.
— Някой от терористите ли?
И този път момичето кимна.
Без да губи и миг, Худ пусна ръката на Лора. Полицаят му подвикна да спре, но той хукна презглава към терасата.
52.
Ню Йорк, щата Ню Йорк
Неделя, 00:18 ч.
Харли надзърна иззад седалките и застина. Даунър се бе спотаил зад облегалките и още я държеше за косата. Лицето на момичето бе бледо като платно, от очите му се стичаха сълзи. Терористът бе опрял дулото на пистолета о тила на Харли.
Майк Роджърс беше застанал в долния край на балкона, точно в средата. Престъпникът се бе свил зад седалките и единственото, което Роджърс виждаше от него, беше лявата му ръка, с която той бе стиснал момичето за врата. С дясната държеше оръжието. Макар да се беше прицелил, Роджърс бе наясно, че не могат да останат дълго тук — след броени минути отровният газ щеше да започне да прониква и през пердето. Дори и генералът да се добереше до някой от противогазите, не можеше да помогне с нищо на Харли.
Огъст пълзеше нагоре по стълбището в северния край на залата, вдясно от Роджърс. Очевидно го болеше, раните в краката му пречеха, въпреки това полковникът нямаше никакво намерение да бездейства. През вратата в дъното, зад терориста в залата тихомълком се прокрадна служител от охраната на ООН. Очевидно беше лейтенант Мейлман, разказал на Чатерджи защо се е провалило първото нападение в залата на Съвета за сигурност.
Най-неочаквано Роджърс чу зад себе си някакъв звук. Обърна се и видя в рамката на счупения прозорец Худ. Махна му да не влиза.
Худ се подвоуми, но само за миг. Дръпна се и се скри в непрогледния мрак на терасата.
Роджърс пак се обърна с лице към балкона и насочи пистолета към терориста.
— Ало, героят! — подвикна похитителят. — Нали виждаш, че я държа?
Гласът му беше силен, предизвикателен, безкомпромисен. Трудно щяха да вземат страха на такъв човек. Но Роджърс бе намислил да направи друго.
— Виждаш ли? — повтори престъпникът.
— Виждам, виждам — увери го Роджърс.
— Ако се налага, ще й тегля куршума на тая пикла, така да знаеш — закани се Даунър. — Ще й пръсна черепа, и толкоз!
— А, не се и съмнявам! Видях те как застрелваш моя колега — отвърна генералът.
Огъст спря и го погледна. Роджърс му даде знак да не мърда. Приятелят му застина — нали уж беше мъртъв!
— Какво искате? — попита Роджърс терориста.
— Първо, онзи, дето се прокрадва зад мен, да се разкара оттук — отвърна Даунър. — Виждам му краката. Виждам и прозореца, в случай че на някой му хрумне да влиза оттам.
— Няма да има удари под кръста — обеща Роджърс. — Слушам ви.
— Дано — подсмихна се похитителят. — Щом онзи се махне, остави оръжието и вдигни ръце. После ти също ще излезеш оттук и ще ми пратиш оная кучка, генералната секретарка, но да дойде с ръце на тила.
— Не разполагате с много време — натърти генералът. — Газът ще проникне през…
— Остави го газа, знам за него — подвикна Даунър. — Ако млъкнеш и престанеш да ми сновеш напред-назад, няма да ми трябва много време.
— Добре тогава — рече Роджърс. Погледна нагоре към вратата. — Лейтенанте, доведете генералния секретар в коридора отпред и не влизайте повече. След малко идвам и аз.