Пол Худ и дъщеря му се прегръщаха дълго. Худ не криеше сълзите си. Харли трепереше. Беше обронила главица върху гърдите на баща си и се бе вкопчила в ръцете му. Един от санитарите на „Бърза помощ“ я заметна с одеяло и ги поведе към медицинските палатки.
— Трябва да съобщим на майка ти — каза през сълзи Худ.
Харли кимна.
Майк Роджърс стоеше зад тях и гледаше как санитарите отнасят Брет Огъст. Генералът обеща да доведе Шарън. Каза на Худ и че се гордее с него. Другият мъж му благодари. Истината обаче беше, че след като Роджърс беше излязъл от заседателната зала на Съвета за сигурност и Худ се беше промъкнал вътре, той знаеше, че нищо, нито собствената му сигурност, нито американските или международните закони, няма да го спрат да се опита да спаси Харли.
Двамата с дъщеря му се насочиха заедно с делегатите и охраната към ескалаторите. Докато слизаха, Худ се запита какво ли се върти в главата на момичето. Харли още се бе вкопчила в него и гледаше с изцъклени очи някъде напред. Момичето не беше в шок, не беше ранено. Но бе прекарало в онова помещение близо пет часа и бе видяло с очите си как се стреля по хора, включително по една от най-добрите й приятелки. Беше се разминало на косъм със собствената си смърт. Вероятно бе в изключително силен посттравматичен стрес.
Худ знаеше от собствен опит, че онова, което се е случило днес, ще съпътства до гроб дъщеря му и ще изниква в съзнанието й всеки божи ден. Ако някога си бил заложник, никога вече няма да бъдеш докрай свободен. Винаги ще те глождят усещането за отчаяна откъснатост, унижението, че с теб са се отнасяли като с вещ, а не като с жив човек. Дори и да си възвърнеш достойнството, то пак ще бъде някак накърнено и никога отново ти няма да бъдеш предишният човек.
„Животът ни изправя пред какви ли не изпитания!“ — помисли Худ.
Но сега в неговата прегръдка дъщеря му беше в безопасност. След като слязоха от втория ескалатор, Худ видя Шарън — тичаше през фоайето. Дори и да се бяха помъчили да я спрат, явно не бяха успели.
След нея ситнеше служителка от Държавния департамент, която отчаяно се опитваше да я настигне.
— Детето ми! — пищеше Шарън. — Детенцето ми!
Харли се отскубна от Худ и изтича при майка си. Вкопчиха се една в друга и заридаха неудържимо — още малко, и Шарън щеше да задуши момичето в обятията си. Худ стоеше малко по-встрани.
При тях дойде Роджърс, придружаван от Бил Мохали. Отзад, в двора, генералният секретар на ООН Чатерджи разговаряше с репортерите. Ръкомахаше гневно.
— Дайте да ви стисна ръката — рече Мохали, заместник-шефът на службата за сигурност към Държавния департамент, и се здрависа енергично с Худ. — Днес вие тримата пренаписахте наръчника за преодоляване на кризисни ситуации. Имах голямата чест да присъствам и да го видя с очите си.
— Благодаря ви — рече Худ. — Как е Брет?
— Ще му мине като на кутре — отвърна Роджърс. — Куршумите не са засегнали сънната артерия. Боли го, но раните не са опасни.
Худ кимна. Още гледаше Чатерджи. По костюма, ръцете и лицето й се аленееха капчици от кръвта на терориста.
— Чатерджи не изглежда особено доволна — отбеляза Худ.
Мохали сви рамене.
— Ще има да слушаме какви ли не небивалици за стореното от вас днес — подметна той. — Но заложниците са в безопасност, четиримата терористи са на оня свят и едно е сигурно.
— Какво? — попита Роджърс.
— Едва ли в скоро време някой ще дръзне да предприеме подобно терористично нападение — рече Мохали.
55.
Ню Йорк, щата Ню Йорк
Неделя, 00:51 ч.
Александър спеше, когато Худ влезе в хотелската стая.
Шарън беше отишла заедно с Харли в Медицинския център към Нюйоркския университет. Щяха да прегледат момичето, но по-важното бе, че Харли щеше да разговаря при първа възможност с психолог. Трябваше да проумее, че не е сторила нищо, с което да предизвика случилото се, и не бива да се чувства виновна, задето й се е разминало и не е загинала. Най-напред трябваше да разбере това, пък после щяха да мислят за другите нанесени й вреди.
Худ застана отстрани на спалнята и погледна сина си. Животът на момчето се беше преобразил, сега вече сестра му щеше да има други потребности, а детето още не го знаеше. Колко блажен е сънят на невинните!
Худ се обърна и отиде в банята. Напълни мивката с вода и си наплиска лицето. Неговият живот също се бе променил. Той бе убил човек. И то на международна територия. Нямаше никакво значение, че онзи си го е заслужавал. Вероятно щяха да го изправят пред съд, и то извън Съединените щати. Процесът вероятно щеше да се проточи с години и със сигурност щеше да хвърли сянка върху дейността на Оперативния център.