— Бабини деветини! — ядоса се Худ.
— Мога ли да те цитирам? — засмя се Ан.
— Може, може, нека го сложат като заглавие направо на първа страница — отвърна с шега шефът й. — А каква е официалната версия?
— Нали го знаеш Боб Хърбърт, много ни е оправен — обясни подчинената му. — Извъртя нещата така, че спомена само теб от групата, помогнала да бъдат убити терористи от три различни държави. Зае се да проверява и дали те не са свързани с други терористични групи, а също с ония хаховци, националистите, които като нищо могат да тръгнат да отмъщават за тях.
— Е, прости ми, но не се сетих за това — изрече горчиво Худ.
— Тук става въпрос не за вина и прошка — натърти жената, — а за интереси и влияние. Повтарям ти го от години. Всяка система по света е подчинена на вътрешни взаимовръзки, които задължително трябва да отчитаме.
Худ нямаше как да не признае, че наистина се наблюдава такова срастване, понякога проявяващо се по твърде неочакван начин. Преди петнайсет години до сведенията, събрани от групата на Боб Хърбърт в ЦРУ, бяха имали достъп и други агенти от американското разузнаване, включително военноморското. През осемдесетте години анализаторът от ВВС Джонатан Полард издал тайни на американските разузнавателни служби на израелците, които на свой ред ги съобщили на Москва в замяна на това тя да разреши на неколцина евреи да напуснат страната. Крайните комунисти в Москва пък използвали данните, за да организират преврат и да свалят руското правителство. Няколко години по-късно, когато Оперативният център бе привлечен да помогне за осуетяването на преврата, разузнавателните сведения, събрани от Хърбърт, бяха използвани срещу самия него.
— А печатът какво пише? — попита Худ.
— В страниците за вътрешна политика ви подкрепят изцяло — отвърна Ан. — Както никога досега либералните и консервативните издания са на еднакво мнение. Лично теб те описват като „таткото герой“.
— А международните страници?
— Във Великобритания и Израел преспокойно можеш да се кандидатираш за министър-председател — победата ти е в кърпа вързана. Но от тук нататък започват лошите новини. Генералната секретарка те е изтипосала като „поредния припрян американец с пистолет“. Настоява да те разследват и да те държат под домашен арест. Останалият световен печат, поне онази част от него, която успях да прегледам, е подхванал мантрата и я припява в хор.
— И ако теглим чертата, какво се получава? — попита Худ.
— Получава се това, което ти сам каза — отвърна прессекретарката на Оперативния център. — Извеждат те на пожар от Ню Йорк. В Държавния департамент и в Белия дом още умуват какво да предприемат от тук нататък. Предполагам, че те връщат във Вашингтон, за да помогнеш да се намери изход от положението. Боб все пак взе предпазни мерки — звънна на полицията в Чеви Чейс и нареди къщата ти да се охранява. Полицаите вече са там. За всеки случай.
Худ й благодари, после събуди Александър, за да го приготви за път. Открай време беше пределно откровен с децата си и докато се обличаха, обясни на сина си какво точно се е случило предната вечер. Александър реши, че го взима на подбив, но после му повярва, видял полицаите от Нюйоркското управление, дошли да ги изведат от хотела. Шестимата офицери се държаха с Худ така, сякаш е един от тях, и го похвалиха за проявеното мъжество, сетне го изведоха заедно със сина му през сутерена в гаража, където ги чакаше ескорт от три полицейски автомобила. Александър беше в див възторг, прехласна се по изхода за рокзвезди повече, отколкото по каквото и да било друго в Ню Йорк.
Семейство Худ и другите родители с децата се качиха на самолета „Боинг 737“ на американските военновъздушни сили, който трябваше да ги откара във Вашингтон. През целия полет Шарън не каза почти нищо. Седеше до Харли, обронила глава върху рамото на майка си. Худ бе седнал от другата страна на пътеката и не сваляше очи от тях. И на Харли, и на повечето млади музикантки бяха дали леко успокоително, за да заспят. Но за разлика от другите момичета дъщерята на Худ се мяташе, викаше и стенеше насън. Баща й си даде сметка: най-трагичното вероятно бе, че не е успял да спести на детето си изживяното в оная проклета зала. Духом, макар и не телом клетото момиче все още беше там.
Самолетът се приземи на летището на военновъздушната база „Андрюс“, та военните да предпазят децата от излишното любопитство. Худ обаче знаеше, че това е само поводът. В базата се намираше и Оперативният център. След като кацнаха, той видя белия микробус на Центъра, който го чакаше край пистата. Забеляза през отворената странична врата на микробуса Лоуел Кофи и Боб Хърбърт.