Шарън ги видя едва след като заслиза по стълбичката. Худ им кимна. Те продължиха да чакат в микробуса.
Държавният департамент бе осигурил инвалидни колички, в случай че някой пожелае да се придвижи с тях, и автобус, който да откара родителите и децата по домовете. Един служител на департамента съобщи на родителите, че по-късно през деня ще си получат и колите.
Шарън и Худ помогнаха на Харли да седне на една от количките. Както приляга на истински мъж, Александър затика сестра си. Шарън се обърна към съпруга си.
— Няма да дойдеш с нас, нали? — попита тя глухо, с отчуждени очи.
— Повярвай, не знаех, че колегите ще бъдат тук — обясни й Худ и показа с палец назад към микробуса.
— Но не си изненадан.
— Не — призна си той. — Все пак убих човек на международна територия. Няма да ми се размине току-така. Но ти не се безпокой, няма страшно. Боб е уредил полицията да охранява денонощно къщата.
— Не съм се притеснила — възрази Шарън и понечи да тръгне след инвалидната количка.
Худ я хвана за ръката. Тя спря.
— Не го прави, Шарън.
— Какво да не правя? — попита жена му. — Да не си ходя у дома с децата ли?
— Не ми обръщай гръб — примоли се мъжът й.
— Не ти обръщам гръб, Пол — отвърна Шарън. — И аз като теб се опитвам да запазя спокойствие и да не се предавам. Онова, което ще решим през следващите няколко дена, ще окаже огромно влияние върху дъщеря ни. Искам да съм емоционално подготвена, за да мога да взимам решения.
— Не ти, а ние трябва да сме подготвени. Решенията засягат и двама ни — напомни Худ.
— Надявам се — рече Шарън. — Но ето че ти отново имаш две семейства. Нямам намерение и занапред да си пилея силите и да се опитвам да откопча същото време, което отделяш на работата си.
— Две семейства ли? — ахна Худ. — Не съм искал това да се случи, Шарън. Бях напуснал Оперативния център. Върнах се просто защото възникна този международен инцидент. Но няма да е по силите ми — по силите ни — да се справим сами.
Точно тогава при тях дойде служителят от Държавния департамент. Каза им, че всички вече са в автобуса и чакат. Шарън помоли Александър да избърза напред и обеща след малко да го настигне. Худ намигна на сина си и му заръча да наглежда сестра си. Момчето обеща да не я изпуска от око.
Худ погледна пак жена си. Тя се бе вторачила в него. Беше се просълзила.
— А когато този международен инцидент приключи? — попита тя мъжа си. — Тогава ще бъдеш ли с нас? Как мислиш, дали наистина ще бъдеш щастлив като глава на семейство, а не на цял град или на държавно учреждение?
— Не знам — призна си чистосърдечно Худ. — Дай ми възможност да разбера.
— Възможност ли? — засмя се Шарън. — Сигурно ще ти се стори нелепо, Пол, но снощи, когато научих какво си направил за Харли, ти се ядосах.
— Ядосала си се? Защо?
— Защото, за да спасиш дъщеря ни, си заложил на карта живота си, доброто си име, кариерата, свободата си — отвърна тя.
— И заради това си се ядосала? — изуми се мъжът й. — Не мога да повярвам…
— Точно така, ядосах се — потвърди Шарън. — Единственото, което съм искала някога от теб, е да споделям поне малко живота ти. Да намираш време, за да отидем на концерт или на футбол, да караме заедно почивката. Да вечеряме цялото семейство. Да посрещаме празниците с родителите ми. Рядко го получавах. Снощи, докато детето ни беше в опасност, не успях да те накарам дори да постоиш малко с мен.
— Не ми беше до това, трябваше да я измъкна оттам…
— Знам — прекъсна го Шарън. — И успя. Показа ми на какво си способен, стига да поискаш.
— Нима намекваш, че не съм искал да бъда със семейството си? — изненада се Худ. — Прекалено напрегната си, Шарън…
— Казах ти, няма да ме разбереш — повтори тя и по страните й се застичаха сълзи. — Е, ще вървя.
— Не, чакай — спря я мъжът й. — Не искам да се разделяме така…
— Много те моля, чакат ме — настоя Шарън.
Дръпна ръка и хукна към автобуса.
Худ я изпроводи с поглед. Видя как нагънатата на хармоника врата се затваря и автобусът потегля с боботене, после се запъти към Кофи и Хърбърт.