След като бяха изгледали видеозаписите, мъжете се бяха убедили, че бронята на автомобилите не се е променила през месеците, откакто Вандал е напуснал охраната на банката. Военните непрекъснато обновяваха превозните средства, за да бъдат в крак с новите марки въоръжение, като се почне от плазмохвъргачките, разяждащи бронята, и се стигне до по-мощните сухопътни мини с по-малко тегло, позволяващо по-голяма скорост и подвижност. Но в частния сектор промените се въвеждаха много по-бавно.
Ренолд Даунър скочи в купето на пощенския автомобил, като внимаваше да не пострада от киселината, която още разяждаше светлинното табло. Между седалките имаше дълбока тясна вдлъбнатина, където държаха боеприпасите. Човек можеше да бръкне в нея, независимо къде седеше, отпред или отзад, зад преградата в купето. Даунър бутна мъртвия шофьор към вратата и отвори хранилището за боеприпаси. После бръкна в колана си и извади от едно от джобчетата малко парче експлозив. Пъхна ръка във вдлъбнатината, прикрепи експлозива към преградата за задната част на купето и прикачи към него малък часовников механизъм, който нагласи така, че да се задейства след петнайсет секунди. После пусна зад преградата кутийка със сълзотворен газ. Открехна вратата и слезе на уличното платно.
Междувременно Вандал беше коленичил върху капака на пощенския автомобил. Извади от колана с инструментите мънички ножици и вдигна десния ръкав на шофьора. Върху китката му имаше метална халка, на която беше окачен ключът за задната част на автомобила. Вандал придърпа китката на мъжа и кръцна с ножиците халката. Точно тогава експлозивът във вдлъбнатината между седалките избухна и не само разруши преградата за задната част на купето, но и взриви кутийката със сълзотворен газ, който, макар и да проникна и в предната част, обгази най-вече пространството зад преградата.
Зад бронирания пощенски автомобил се беше образувало голямо задръстване. Полицията щеше да се забави още повече. Щом приключи, Вандал скочи от капака на автомобила и отиде отзад при Даунър.
И двамата не проронваха и дума. Нищо чудно гласовете им да се чуеха по включената радиостанция. Даунър застана на пост, а Вандал отключи вратата. Отвори я и отвътре заедно с валмата сълзотворен газ се показа вторият човек от охраната, който едвам си поемаше дъх. Беше се опитал да извади противогаза от сандъчето в задната част. За беда, когато бяха слагали противогаза, бяха очаквали пощенският автомобил да бъде нападнат отвън, а не отвътре. Мъжът от охраната така и не се беше добрал до сандъчето, камо ли пък до противогаза. Свлече се на асфалта и Даунър го изрита с все сила отстрани по главата. Човекът престана да мърда, макар че още дишаше.
Вандал се качи вътре в камионетката точно когато Даунър чу в далечината приглушеното бучене на приближаващ вертолет. Беше черен, марка „Хюс 500 Д“ и свърна към тях откъм реката, където семейството на Сазанка притежаваше товарен док. Японецът беше откраднал хеликоптера, за да не ги открият по него. Излезе над булеварда и намали скоростта. Този модел вертолети беше изключително стабилен във въздуха. Побираше петима души, имаше и място за багаж, което в този случай вероятно бе най-важното.
Барон, който караше очуканата камионетка, изтича при пощенския автомобил, като пътем си надяна противогаза. През това време Георгиев отвори предната врата на вертолета. Спусна въже с желязна кука. Към нея беше прикачена метална площадка с размери три и шейсет на два метра и висока найлонова мрежа по краищата. Долу Даунър наблюдаваше да не дойде някой, а Вандал и Барон се запретнаха да товарят сред изтъняващите валма сълзотворен газ чувалчетата пари върху площадката. След пет минути Георгиев изтегли нагоре първия товар.
Даунър си погледна часовника. Изоставаха малко от графика.
— Я по-чевръсто! — извика той в радиомикрофончето, вградено в противогаза.
— Успокой се де! — отвърна Барон. — Всичко върви по вода.
— Изоставаме — възрази Даунър. — Побързайте.
— Кой си ти, че да се разпореждаш! — тросна му се уругваецът.