— И през ум не ми е минавало да ви подценявам — рече Лорънс. — Сигурен съм, че делегатите ще подходят много сериозно в подбора на подходящи училища за децата си и на жилища за своите семейства, когато администрацията на Съединените щати подкрепи предложението Обединените нации да се преместят от Ню Йорк в някоя друга световна столица, например в Хартум или Рангун.
Чатерджи пламна. „Виж го ти него, негодникът му с негодник! Ще заплашва!“
— Нямам намерение да отговарям на заканите ви, господин президент.
— Дори и да нямате намерение, току-що го направихте — рече Лорънс.
Индийката си даде сметка, че той е прав.
— На никого не му е приятно да го притискат до стената — допълни президентът, — а ние тук се занимаваме точно с това. Не е зле да намерим неконфронтационно решение на въпроса, което да е добро за всички.
— Например? — веднага се хвана за думите му Чатерджи.
Колкото и да беше ядосана, пак си оставаше дипломат, бе готова да изслуша предложението.
— Вероятно ще удовлетворим по по-задоволителен начин разгневените делегати, ако Съединените щати започнат да изплащат дълга си от два милиарда долара към ООН — поде президентът. — Така делегатите ще разполагат с повече средства за програмите, които ООН и по-точно Съветът по световна прехрана, Детският фонд, Институтът за обучение и изследвания провеждат в техните държави. Ако действаме правилно, те ще останат с убеждението, че са спечелили. Например по въпроса за нашия дълг. А вашето добро име няма да пострада — изтъкна той.
Чатерджи го погледна хладно.
— Госпожо генерален секретар, преди близо двайсет и пет години в речта си при раздаването на дипломите в един университет руснакът Александър Солженицин е казал нещо, което аз като юрист винаги ще помня: „Цял живот съм живял при комунизъм и ще ви кажа, че няма нищо по-ужасно от общество без обективни закони. Но за човека не е достойно да живее и в общество, което се съобразява единствено със закона“.
Чатерджи продължи да гледа съсредоточено президента. За пръв път, откакто беше влязла в Овалния кабинет, забеляза в очите и върху лицето му нещо като искреност.
— Госпожо генерален секретар — продължи Лорънс, — много сте уморена. Мога ли да ви предложа нещо?
— Слушам ви — отвърна жената.
— Защо не се приберете в Ню Йорк? Починете си, обмислете онова, което ви казах — допълни той. — Помислете и как да обединим усилията си, за да си поставим нови нравствени цели.
— Вместо да постигнем старите ли? — подметна тя.
— Вместо да задълбочаваме онова, което ни разделя — поправи я американският президент.
Чатерджи въздъхна и се изправи.
— Ако не с друго, мога да се съглася поне с това, господин президент.
— Радвам се — отвърна той. — Сигурен съм, че останалото ще си дойде на мястото.
Лорънс също стана и излезе иззад писалището. Ръкува се с генералния секретар и тръгна да я изпрати до вратата.
Чатерджи не беше очаквала срещата да премине по този начин. Знаеше, че президентът ще се възпротиви срещу искането й, ала бе смятала, че ако го попритисне, той накрая ще склони. Какво щеше да каже сега на репортерите? Че президентът е изпечен негодник ли? Че вместо да предаде на правосъдието един американец, един баща, е предложил да отпусне на ООН тлъста финансова помощ и да помогне на хиляди бащи навред по света?
Докато вървяха по дебелия син килим със златния президентски печат, Чатерджи си помисли колко нелепо е всичко. На идване към Белия дом се бе чувствала омърсена, понеже дипломацията е поругана. А ето че в Овалния кабинет я бе приложила вещо и хитро.
Защо ли тогава се чувстваше още по-омърсена?
59.
Вашингтон, окръг Колумбия
Неделя, 12:08 ч.
И в държавната власт, и на Уолстрийт Пол Худ беше изпадал в какви ли не деликатни положения и от опит знаеше, че изходът от важни срещи често пъти се решава още преди те са да започнали: ключови личности, обикновено не повече от двама души, разговаряха или се срещаха предварително, а после, щом дойдеха другите, разговорите се водеха колкото за очи и всичко вече си беше чисто театро.
Този път нямаше дори театро. Най-малкото вътре в Овалния кабинет.
Преди да влезе в Белия дом, Худ беше махнал на журналистите, но бе отклонил въпросите им. В преддверието на Овалния кабинет посланик Мериуедър си бъбреше със секретарката на президента, четирийсет и две годишната Елизабет Лопес. Обсъждаха събитията от предния ден. Щом Худ влезе, и двете млъкнаха.